— Какво ще правиш, Чарли. Правителството ще те духне, ако посегнеш на нас — или нещо подобно.
Чарли им беше като баща. Той само искаше да осъзнаят, че бяха прегрешили към своите. Все още не разбираха, че бяха покойници. Мислеха, че той иска нещо друго, не знам какво.
— Какво искаш от нас? — попитаха го те.
— Искам да проведете няколко телефонни разговора — рече Чарли — и да кажете, че съжалявате за това, което сте направили.
— Това ли е всичко?
Той кимна с глава.
— На кого да се обадим?
Чарли им даде имената и частните телефони на четирима capi di Mafiosi34 от различни краища на страната. Взе слушалката и набра първия номер. Говореше на сицилиански.
— Дон Абрамо — каза той — тук е Чарли Партана. — Размениха си поздрави — Тук съм с Джоуи Лабриола и Уили Деспиза, момчетата, за които говорихме преди няколко години. Те искат да говорят с вас. Момент.
Той подаде слушалката на Джоуи.
— Какво да кажа?
— Ами, че си постъпил зле с Прици и заслужаваш да се пържиш в ада за това — отговори Чарли.
Джоуи взе телефона. — Дон Абрамо — промърмори той с треперещ глас. — Обажда се Джоуи Лабриола. Признавам, че посрамих Прици. За това заслужавам да горя в ада. — Погледна към Чарли, Чарли посочи към Уили с пурата си. Уили взе слушалката и повтори абсолютно същото, което каза Джоуи. Четири обаждания. В края на всеки разговор Джоуи и Уили изглеждаха по-добре.
— Сега ще се обадим на дон Корадо — нареди Чарли, набирайки номера.
— Амалия — рече той на сицилиански, — обажда се Чарли. Търся дон Корадо. — Почака. — Падрино35, тук съм с Джоуи Лабриола и Уили Деспиза. — Той слушаше. Джоуи стана, за да вземе слушалката. — Да, Падрино, да. — Чарли затвори.
— Той ви прощава — каза Чарли. Джоуи и Уили се прегърнаха. Бяха така успокоени, че плачеха.
— Но, той иска вашите палци.
Те се обърнаха:
— Какво? — извика Уили, а Джоуи не можа да проговори.
— Очаквахте, че ще ви се размине ли?
Чарли застреля и двамата в корема. Когато паднаха на земята, той извади брадвичка от едно чекмедже. Коленичи до тях и просвайки ръцете им на пода, отсече десните и левите палци. Болката ги свести. Очите им се завъртяха в орбитите и се обърнаха към Чарли, който ги гледаше втренчено. Той е суров човек, но тази нощ ти казвам, се беше размекнал от победата си.
— Ченгетата в Бруклин ще получат палците ви — каза той. Нашият човек ще се погрижи официалният документ с отпечатъците ви да се появи във вестниците. Отново ще станете известни!
— И той стреля в колената им. Те се разкрещяха, казвам ти.
— Ще се помотаем наоколо, момчета, докато се успокоите — говореше им Чарли, сякаш те го чуваха. След двадесетина минути — кой можеше да издържи на този вой? — той ги застреля в главите и ние си тръгнахме.
Айрин гледаше втренчено Луис.
— Ние няма да останем в Рио, Луис — успокои го тя — оттам отиваме в слънчева Южна Африка, където никой не може да ни намери, защото там едва ли има някой.
Тя обаче никога не бе имала намерение да отива където и да било с Луис, след като пипнеха парите. Тръгна към офиса си с аметистовия Гоззи (петдесет и три хиляди долара на дребно с табелите), мислейки за Чарли Партана, когото — ако изобщо някога бе помисляла за него — си беше представяла разбойник като баща й. Тя беше благодарна на Луис, че й разказа за Чарли Партана. За нея всички бяха от една банда, независимо от фамилното им име. Всеки, който мислеше с главата си, дори да беше сляп, можеше да ограби поляка Джо Салтис. Реши, че ще трябва да изкара някакъв курс за сицилианците. Те бяха твърде глупави хора, за да опазват парите си, а когато някой им ги вземеше, пощуряваха за отмъщение. Може би нейната работа беше твърде специализирана, затова никога не можеше да разбере голямата игра. При сицилианците освен парите навярно имаше и още нещо. Всички те се перчеха много, а бяха толкова гадно тъпи. Тя не можеше да разбере тази глупост — тяхната гордост, нахвърлянето им един срещу друг за нищо и никакво, за скапан цент. Тяхната религия предаваше семействата и приятелите им. Те бяха най-долната смрад на земята и ако продължаваше да мисли така, трябваше да се самоубие.
Никога не гледаше на работата си като на нещо обикновено. Затова беше и най-добрата. Така че щеше да започне отначало и щеше да изучава всеки разбойник сам за себе си, не просто като полски, еврейски или сицилиански, а като опасни животни, способни да й причинят големи неприятности. Те сигурно имаха най-малко по два мозъка: групов мозък, който ги правеше част от едно семейство, и отделен, свой мозък, който им позволяваше да оцелеят сред жестоката двулика маса на техните семейства, предаващи хората си за пари непрекъснато, хиляди пъти. Тя беше сигурна, че именно манията за бабаитство беше направила сицилианците толкова гадно тъпи. Семейството живееше само за власт и пари, защото те означаваха повече власт — но това беше префинена власт, манипулирана с лукавство, за да решава големите им проблеми, какъвто беше проблемът на Чарли Партана. В крайна сметка той трябваше да бъде решен от министъра на правосъдието на Съединените щати с вълшебните му средства, задвижвани от много пари. Те отдавна бяха забравили момента, когато парите бяха станали само смазка за колесницата. Всички, които я следваха, печелеха пари в огромни размери и продължаваха да я следват заради чудовищно вълшебната й мощ. Тя можеше да направи всичко, защото имаше марихуаната и кокаина, шестдесет и седемте национални вида спорт, от които получаваше по петстотин милиона на ден от залаганията на глупаците, от проститутките, лихварите-кожодери и синдикатите, ченгетата, политиците и съдиите и от още стотици „законни“ дейности. Можеше да стигне навсякъде, защото хората желаеха тези неща, а хората избираха политиците. Тя потръпна приятно при мисълта, че ще получи своя дял в най-висока степен.