От всяка страна на залата имаше дълги маси, отрупани с планини от сандвичи. Евреите сервитьори от веригата магазини за деликатеси на Прици пълнеха дузини бирени халби. Ед Прици бе започнал този бизнес, защото където и да отидеше, все не можеше да намери хубаво парче пастърма. Това го наведе на мисълта и за пекарните, които скоро завладяха цялата страна. Тъй като никой не можеше да направи по-хубав ръчен хляб с коричка, неусетно гастрономите на Палермо Мейвън покриха страната с правото на предимство, включително и с подбора на сервитьори-евреи. Повечето от тях, говорещи сицилиански, пълнеха кани със самбука10 от големи бъчви. На масите имаше девет вида салати, планини от farfalline11, купчини студено месо, salsiccia12 и пасти, подредени сред четиринадесет вида сицилиански борнони и сладолед. „Господи“, дивеше се Чарли, дори и оркестърът беше както трябва: пиано, акордеон, кларнет и един бас свиреха роков аранжимент на Giovanezza13. Над сцената, зад оркестъра, в тежки позлатени рамки висяха огромни, осем на десет фута, тъмнокафяви портрети на Папа Пий XII, Артуро Тосканини, Енрико Карузо и Ричард Никсън.
Много от по-възрастните мъже бяха облечени официално в смокинги, а по-възрастните жени — в тоалети в подходящия за сватба черен цвят, докато младите бяха в евтини дрехи като ziticones14. Чарли също носеше смокинг. Беше четири часа̀ в летния следобед, но това беше сватба на Прици и всички трябваше да знаят как се отдава почит.
Осемдесет и три годишната сестра на Дон Корадо, облечена в черно, седеше до вратата и плачеше щастливо. Влизайки, гостите пускаха запечатани пликове или пари за булката в черната чанта с шнур, която тя държеше между краката си. Сумата беше като че ли шестдесет долара. За да объркват туристите във Вегас, хората от техните среди брояха хиляда долара за един. Тази мярка обаче стана общоприета, затова голямата купчина пари бяха шестдесет хиляди.
Чарли избърза с придвижването си от църквата в една полицейска кола, за да бъде сигурен, че ще стигне там пръв. Даде на сержанта, който го уреди, един кредитен купон за шест говежди стека, опаковани в лед от месарската фирма „Прици“. Когато влезе в залата, той се настани точно до вратата и зачака.
Тя дойде след около двадесет минути. Вероятно беше минала през тоалетната. Наблюдаваше я, когато пусна плика си, след това видя, че е с Мейроуз Прици, сестрата на булката. Той мина пред тях в тълпата и застана така, че те да могат да се приближат до него.
Какво лице! Тя не приличаше точно на италианка, но беше красива. Устата й цъфтеше като букет от макове, а такава кожа той не бе виждал никога. Успя да застане така все едно е бил избутан от хорския наплив на пътя им близо до вратата. Мейроуз изглеждаше възхитително. Приличаше на имигрантка-италианка, с хубави очи и красиви форми сред грабващи заоблености и възвишения. Беше висока почти колкото Чарли, с тъжни очи и дълги пръсти. Жена, която беше правила всичко както трябва, освен веднъж, когато съгреши.
— Здравей, Чарли — извика тя. — Чудесно е! Запознай се с приятелката ми Айрин Уокър. Това е Чарли Партана.
Тя го изчака да заговори и той си помисли, че Айрин постъпва умно. Как може една жена да има такова лице и тяло и в същото време да бъде толкова интелигентна. Когато го погледна, стори му се, че забелязва изражението в очите й — подобно на онова, появило се върху лицето на Пизаро, когато за първи път зърнал перуанско злато; изражение на човек, направил историческо откритие. „Господи, помисли си Чарли, никога не съм виждал такава жена“.
Мейроуз изчезна в тълпата.
— Ще пийнем ли нещо? — попита Чарли.
— Може би чаша вино за булката и младоженеца отвърна тя.
Гласът й действаше сякаш дим излизаше от някакъв съд. Той просто невидимо се разнасяше от нея, но Чарли го виждаше. Имаше цвят на флорентинско злато, с розова следа от дима, останал от фойерверките на 4 юли… Бе прикован от очите й. Господи! Те излъчваха здраве… Имаха ресници като ресните, които майка му винаги слагаше на абажурите, когато бе дете. Бялото им бе искрящо бяло и то подчертаваше кафявото, как то цветята, които израстват от езерото. Кафявото бе с цвета на кленов сироп, а вътре между ситни власинки с цвят на мандарина плаваха малки златни рибки. И те промениха живота му. Какво би се случило, ако успееше да откъсне поглед от очите й и да огледа останалата част от нея? Той бе покорен от тази жена.