Когато срещна Маркси, беше на осемнадесет и си развяваше задника във фоайетата и баровете на хотел „Лууп“. Плащаше на сдружението петдесетте процента от това, което печелеше. Той не беше сводник. Събираше парите от сводниците и момичетата. Работата си вършеше усърдно и методично, но беше вътрешно неспокоен човек. Още като дете, когато баща й биеше майка й четири пъти в седмицата, Айрин смътно бе усетила, че у себе си има нещо, което укротява мъжете. Маркси долови това.
През целия си живот беше празен и неуверен човек, но откакто бяха заедно, винаги когато тя имаше нужда от него, той се задействаше. Може би тя беше една от седемдесетте проститутки, от които взимаше пари. Той потвърди напълно психическата си неуравновесеност (ако не беше нещо друго), когато през есента на 1963 година я покани да пийнат нещо в „Палмър Хауз“. След известно време й предложи да се премести при него. После през есента на 1964 й каза, че работи като счетоводител в сдружението в Детройт и й предложи да се омъжи за него. Беше напълно объркана от предложението му, но все едно. Маркси й харесваше. Той имаше нужда от нея, но Господ знае, и тя имаше нужда от него.
Липсваше й безразличието, което имаше у преуспяващите уличници. Не беше родена самоубийца и не беше глупачка. Парите я привличаха, а Маркси знаеше всичко за тях, така че тя се разплака на рамото му и каза да. Преместиха се в Детройт. Бандата Пърпъл се превърна от еврейска шайка в сицилианско семейство. Маркси беше находка от стари времена, част от сантименталното понятие, че евреите разбирали от пари повече, отколкото сицилианците. Полека-лека и на двамата им стана ясно, че у Маркси много неща не са наред: сърцето му беше слабо, страдаше от хемофилия. След десет години на този климат, той не можеше да издържи повече. По онова време тя беше куриер и доставяше „каймака“ в Невада на определени хора, пренасяше го в Маями за първо разпределяне, след това в Ню Йорк за второто и накрая за последна подялба между Чикаго и Кливлънд. После я преместиха на задграничните маршрути и тя носеше парите в Цюрих, Женева, Панама, Нигерия и Карибите; дълги полети с много време за зубрене на данъчните книги.
Може би Маркси беше тежест, истински камък на шията, но резултатите показаха, че за нея той беше наистина щастлив талисман. Именно Маркси я беше въвел в истинската работа, на самия й връх. В Ню Йорк имаше един бижутер, който Сдружението използуваше да продава на едро крадени камъни, но той подменяше истинските с фалшиви и имаше много оплаквания. Държеше магазин за диаманти на Четиридесет и седма улица, между Шесто и Пето авеню, и там винаги беше пълно с жени, търсещи изгодни сделки, като се надяваха да хванат някой мъж, за да им ги купи. Джо Лакамарито, босът на Маркси, беше бесен, защото този мошеник си мислеше, че може да се измъкне с откраднатото. Той поиска някое от семействата в Ню Йорк да изпрати група в магазина и бижутерът да си го получи. Маркси беше добър приятел на Джо.
— Нека ти кажа, Джо — рече той, — тази работа най-добре ще я свърши жена. Тя ще го пречука и ще се смеси с навалицата толкова бързо, че никой няма да може да каже нищо.
— Жена ли? — каза Джо — откъде да намеря жена за такава работа?
— Имам я — рече Маркси.
Вечерта, докато миеха и прибираха чиниите, Маркси й обясни.
— Заставаш на щанда. Взимаш камъка, който искаш да купиш. Бижутерът ще се наведе, за да отвори кутийката, докато ти отваряш чантата си. Все едно, че изваждаш парите. После го застрелваш, хвърляш пищова в тълпата, смесваш се с другите жени и изтичваш на улицата, като крещиш заедно с другите, които излизат панически на улицата.
— Колко ще платят, Маркси? — попита Айрин.
— Двадесет и пет хиляди.
— Не се ли будалкаш?
— Това е нищо, Айрин. Веднъж да се разчуе в Сдружението, че има жена от висока класа, която убива по договор, ще видиш, цената ще скочи три пъти.