Айрин каза, че тексаските съдии проявяват и разбиране, когато за ликвидиране на хора се ползва оръжие, защото това било по американски. При такива случаи съдиите бивали улеснявани да не издават наказателна присъда, но били много стриктни при отравяния и почти винаги признавали подсъдимия за виновен. Тя попита дебелака дали клиентът има нещо против да застреля адвоката. Нямаше възражения и Айрин позвъни на адвоката. Разказа му една историйка за имение от сто милиона долара, което наследила от завещание и заради което „някакъв чешит“ се опитва да я измами. Адвокатът я покани да отиде в кантората му на следващата сутрин в 9:15.
Тя носеше траурно облекло с плътен черен воал. Секретарката я въведе и затвори вратата. Стаята беше голяма, с тежки завеси и кожена тапицерия, за да приглушават шума. Айрин го застреля, държейки пистолета отдолу, насочен през отвора на писалището. Едва се чу някакъв звук. След това тя заобиколи бюрото, приближи се и стреля още два пъти в главата му. После излезе в секретарската стая.
— Помоли ме да ви предам да не го безпокоите, поне петнадесет минути, докато преглежда книжата по моя случай.
Секретарката й кимна с разбиране и се усмихна, Айрин я помоли да я изпрати до асансьора.
Чак след час и пет минути, след като беше провела осем телефонни разговора, секретарката влезе, за да свери нещо с шефа си. През това време Айрин вече беше на път за Лос Анджелийс, за да си събере багажа за Ню Йорк, да затвори къщата и да остави възнаграждението си в сейфа на банката в Бевърли Хилз.
Осемнадесета глава
Следобеда, в деня когато говори със сина си в Акапулко, Анджело Партана направи редовното си посещение, както всеки четвъртък, в дома на Амалия Сестеро на Бруклинските възвишения, за да изпие чаша самбука41, да получи обичайните указания, подготвени от дон Корадо през седмицата. Амалия умееше да прави страхотни сицилиански сладки. Това беше най-приятното посещение през седмицата. Той седеше в кухнята на просторната къща с указанията на дон Корадо в джоба, като поглаждаше гладката си загоряла плешива глава, сръбваше вино и хапваше от cubaita42, когато Амалия го попита как е Чарли.
— Между нас да си остане, не искам да се разчува, поне засега — каза Анджело. — Чарли се жени. Сега е в Мексико.
— Жени ли се? Чарли? О, боже!
— Той е на четиридесет и две години.
— За коя се жени, божичко?
— За едно момиче от Калифорния.
— Наистина е много потаен. Как се казва?
— Айрин Уокър.
— Името не е сицилианско.
— Американка е. Данъчен консултант. Много хубава. Много умна.
— Това е страхотна новина.
— Е, да видим как ще тръгне. Смесен брак.
— И не е от нашите.
— Да-а. Това имам предвид.
Анджело си тръгна след десет минути. Амалия не можеше да таи дълго такива новини. Ако имаше поне един човек на света, който трябваше да узнае, то това беше Мейроуз Прици. Тя се обади на Мейроуз в офиса й.
— Мей, имам новина.
— Да?
— Чарли Партана се оженил.
Мейроуз не отговори. Сложи слушалката на бюрото, отиде до прозореца и погледна навън. След малко чу пращене, върна се, седна и я вдигна.
— Айрин Уокър ли се казва?
— Откъде знаеш?
— Чух, че се срещал с нея.
— Е — каза Амалия, — не зная как гледаш на това, но според мене това е краят на една епоха. Знаеш ли какво имам предвид, Мей?
— Какво?
— Смятам, че ако сега напишеш писмо до Поп, като му съобщиш новината и му кажеш, че е време да ти разреши да се върнеш у дома, той ще накара Винсънт да го направи.
— Благодаря, Амалия.
— Аз ще бъда при него, когато дойде писмото. Ще направя каквото трябва.
— Господи, бих искала да се върна само за да отмъстя на татко.
— Ти знаеш, това не е единствената причина.
Мейроуз отговори троснато, че сега тя е като на война.
— Напиши писмото сега, Мей — настоя Амалия.
Мейроуз взе телефона и отмени двете следобедни срещи. Валеше силно и тя позвъни на централата.
— До края на деня ме няма, който и да ме търси, Едуина — нареди тя на секретарката. — Имам много работа.
Заключи вратата на офиса и седна с един голям жълт бележник. Дядо й гледаше подозрително на пишещите машини.