— Но задачата е абсурдна!
— Понякога се случва и така…
Воркосиган докосна ръката й и я отведе настрана, в близост до широките прозорци.
— Корделия, ти очевидно нямаш представа за този начин на живот… Можеш ли да си представиш, че постоянно ще бъдеш оградена от хора с ливреи? Ще следят всяка твоя стъпка, поне двадесет чифта очи ще те придружават навсякъде… В това общество примирие не се позволява, приятелство — също. Три поколения императори напразно са се опитвали да изкоренят насилието от душите ни, но то продължава да е сред нас. Не съм толкова самовлюбен, за да си въобразявам, че ще постигна успех там, където ТОЙ се е провалил… — Очите му изразително се насочиха към широкото легло.
— Не зная защо вече не се страхувам от провал — поклати глава Корделия. — Но ще ти предложа един цитат, който положително ще познаеш: „Бягството от отговорност под прикритието на желание за почивка би означавало окончателно поражение… Без надежда за крайна победа!…“ Тези мисли са твои, нали? До този момент бях убедена, че принадлежат на човек, който все още не е казал решаващата си дума!
Воркосиган насочи поглед през стъклото.
— Тук не става въпрос за почивка — въздъхна той. — Става въпрос за страх… Леден, сковаващ душата страх! — На устните му се появи виновна усмивка: — Знаеш ли, доскоро се мислех за твърд и безкомпромисен тип, истински смелчага. Но откакто те срещнах, започнах да се съмнявам в това. Просто бях забравил какво означава да гледаш към бъдещето с открито сърце…
— Разбирам.
— Не съм длъжен да приемам това предложение. Мога да го отклоня, без да изпитвам никакви угризения на съвестта.
— Наистина ли? — попита тя и погледите им се срещнаха.
— Не за този живот си мечтала, когато напусна Колония Бета, нали?
— Не съм дошла за някакъв живот. Дойдох за теб. А ти искаш ли го?
— Какъв въпрос, Господи — колебливо се усмихна той. — Такъв шанс идва веднъж в живота… Да, искам го! Но това е истинска отрова, Корделия. Властта е опасно лекарство. Виж в какво го е превърнала. Някога той беше нормален, дори щастлив… Мисля, че бих отхвърлил всяко друго предложение, без окото ми да мигне! Но това…
Вортала се облегна на бастуна си и закуцука към тях.
— Хайде, Арал, решавай! Краката ме заболяха да те чакам. Стига с тая твоя деликатност! Познавам поне дузина мъже, които глави ще режат за подобен пост. А на теб ти го поднасят ей така, като на тепсия!
Само Корделия и императорът разбраха защо Воркосиган посрещна тези думи с къс, лаещ смях. Очите му се заковаха върху лицето на болния владетел, от гърдите му се откъсна тежка въздишка.
— Да бъде твоето, старче — промърмори той. — Май си открил начин да управляваш и от гроба!
— Обещавам да ти се явявам непрекъснато — кимна императорът и на устата му се появи доволна усмивка. — Налага се веднага да започнеш подбора на хората си. Искам внука ми и принцесата да бъдат под закрилата на капитан Негри, но ти спокойно можеш да привлечеш командор Илиан…
— Да, той е подходящ. Преживяхме доста неща заедно и се разбирахме добре. — Някаква приятна мисъл накара лицето на Воркосиган да светне: — Вече зная кого ще назнача за свой личен секретар. Но за целта ще трябва да получи офицерско звание…
— Вортала ще направи всичко необходимо — заяви императорът и безсилно се отпусна на възглавницата. Лицето му потъмня, устните му станаха лилави. — Май е време да повикате доктора… — Ръката му леко помръдна и присъстващите разбраха, че аудиенцията е приключила.
Воркосиган и Корделия напуснаха резиденцията на императора чак вечерта. Летният въздух беше топъл и приятен, натежал от влагата на близката река. След тях тръгнаха новите им телохранители, облечени в познатите черни униформи. Съвещанието с Негри, Вортала и Илиан продължи часове. Главата на Корделия се замая от многобройните теми, обсъждани до най-незначителните подробности. С известна завист установи, че Воркосиган няма никакви проблеми с паметта и идеите му неизменно се оказваха колкото навременни, толкова и добри.
Лицето му видимо се промени, както и цялото му поведение. За пръв път след пристигането си на Бараяр Корделия го виждаше силен и самоуверен, кипящ от енергия. Най-сетне се завърна към пълноценния живот, помисли си тя. Гледа напред, а не в миналото. Така го харесвам повече, въпреки рисковете…
Воркосиган спря на място, щракна с пръсти и каза:
— Първо отиваме във Воркосиган Хаус.
При предишното си посещение във Ворбар Султана бяха минали край фамилния имот, но едва сега Корделия получи възможност да го разгледа отвътре. Воркосиган изтича по широкото извито стълбище и влезе в стаята си. Беше просторна, с обикновени мебели, прозорците гледаха към задната градина. Корделия изпита чувството, че е в собствената си стая, част от просторния апартамент на майка й… Във въздуха се носеше същият онзи неуловим аромат на рядко ползвано жилище, скрило в своите скринове праха на отдавна забравени тайни…