Библиотеката беше задръстена от книги по военна стратегия и тактика, история на Бараяр и околните планети. Това можеше да се очаква. Но Корделия се изненада истински, когато видя широката художническа папка, запълнена с избледнели акварели.
— Твои ли са? — любопитно попита тя. — Изглеждат доста добри…
— Рисувах малко като младеж — поясни той, заровил се сред стотиците дреболии в чекмеджето на бюрото. — Някъде на двадесет се отказах… Имах прекалено много други задачи…
Колекцията му от медали и почетни нашивки се оказа наистина внушителна. Ранните и по-незначителни награди бяха старателно подредени на кадифени платна, под всяка от тях имаше обяснителна бележка. Обратно, по-скорошните и далеч по-високи отличия бяха небрежно нахвърляни в стъклен буркан. Прищипан в дъното на чекмеджето се оказа един от най-високите правителствени ордени на Бараяр…
Корделия седна на леглото и започна да разглежда рисунките. Повечето от тях бяха старателно изработени архитектурни скици, сред тях имаше само няколко портрета и пейзажи, направени с видимо неопитна ръка. Повечето от портретите принадлежаха на красива млада жена с къса, леко къдрава коса. Беше рисувана както облечена, така и гола. От надписите под картините Корделия стреснато установи, че това е първата жена на Воркосиган. За пръв път я виждаше, тъй като той никога не носеше снимката й. Други три скици изобразяваха ухилен младеж със смътно познати черти. Името „Гес“ под тях обясняваше всичко. Прибавяйки тридесетина килограма и двадесет години към фигурата, Корделия с тръпка на ужас разпозна адмирал Ворутиер. И побърза да затвори папката.
Воркосиган най-после откри това, което търсеше: чифт стари кървавочервени нашивки на лейтенант.
— Така е добре — въздъхна с облекчение той. — Няма да се наложи да ходим в щаба…
На входа на Имперската болница ги спряха.
— Часовете за посещения свършиха, сър — обяви някакъв санитар.
— Никой ли не ви предупреди от щаба? Къде е онзи хирург?
Изминаха няколко минути преди да открият лекаря на Куделка — онзи, който бе намествал ръката му при първото посещение на Корделия.
— Адмирал Воркосиган, сър! Разбира се, че часовете за свиждане не се отнасят за вас! Моля, заповядайте… А вие сте свободен, ефрейтор!
— Не съм дошъл на свиждане, докторе. Искам още тази вечер да ви освободя от пациента, стига това да е възможно физически… Куделка получи ново назначение.
— Ново назначение ли? — учудено попита лекарят. — Но той трябва да остане в болницата поне още една седмица! За какво ново назначение става въпрос? Та той едва ходи…
— Работата му ще бъде на бюро — отвърна Воркосиган. — Надявам се, че поне ръцете му са наред…
— Относително — сви рамене хирургът.
— Очакват ли го още процедури?
— Нищо особено. Няколко контролни теста и толкова. Исках да го задържа до края на месеца, за да направи пълни четири години… Това малко ще вдигне пенсията му…
Воркосиган извади купчина документи и дискети от джоба си, подбра необходимите и ги тикна под носа на доктора:
— Ето, вкарайте ги в компютъра си и подпишете заповедта за изписване. — Обърна се към Корделия и добави:
— Ела, отиваме да го изненадаме!
На лицето му грееше доволна усмивка.
Завариха Куделка облечен в черните дрехи, които носеше през деня. Зачервен и потен, той се бореше с някакъв апарат за координация на движенията и ругаеше под нос.
— Здравейте, сър — намусено поздрави той. — Проблемът с тези изкуствени нерви е там, че не можеш да ги НАУЧИШ на нищо! Тренировките помагат само на органичната тъкан. Някой ден ще превъртя и положително ще си разбия главата в стената! — От гърдите му се откъсна дълбока въздишка, упражненията бяха прекратени.
— Не го прави — усмихна се Воркосиган. — Имам чувството, че през следващите дни главата ще ти трябва…
— Сигурно — сви рамене Куделка. — Макар да не е най-добрата част от тялото ми… — Остана за известно време загледан в уредите, после изведнъж се сети, че трябва да бъде по-любезен с командира си. — Но какво правите тук по това време, сър?
— Дойдох по работа. Какви са плановете ти за следващите няколко седмици, мичман?