Сред личните вещи на бараяреца се открояваше малка кутийка със секретна ключалка, която съдържаше нещо като стъклено мехурче, запълнено с прозрачна течност. Вътрешността на златното капаче беше гъсто изписана с бараярски букви.
— Какво е това? — любопитно попита Ферел.
— Вероятно нещо като талисман или спомен… — промълви замислено Бони, докато пръстите й бавно въртяха кутийката под светлината на лампата. — През последните три месеца научих много нови неща за бараярците… Ако обърнеш десет от тях с главата надолу, от тях ще изпаднат поне девет амулета, талисмана или медальона. При висшите им офицери тази цифра може да бъде дори по-висока…
— Глупави предразсъдъци!
— Не съм сигурна дали става въпрос за предразсъдъци, или просто за обичай… Веднъж оказахме първа помощ на един ранен военнопленник… Той твърдеше, че това е обичай. Войниците получават подобни неща като подарък и ги пазят, макар че почти никой не вярва в чудодейната им сила… Същият този пленник обаче започна да се бие с нас, когато се заехме да го събличаме за операцията. Наложи се да го държим трима едновременно, докато го хване упойката… Доста добро постижение за човек, на когото и двата крака бяха току-що откъснати… Плачеше и се бореше… Разбира се, за това допринасяше и шоковото му състояние.
Ферел хвана късата верижка на кутийката и леко я разлюля. Любопитството му беше възбудено.
— Нещо като светена вода, а? — попита той.
— Може би. Често се натъкваме на подобни амулети. Наричат ги „майчина сълза“… Дайте да погледна надписа, може би ще успея да го разгадая… Да, ето тук пише „мичман“ и има някаква дата. Вероятно датата на произвеждането му…
— Но това не са сълзите на майка му, нали?
— Напротив. Именно заради това вярват във вълшебната сила на подобни амулети…
— В случая обаче вълшебството не му е помогнало…
— Е, да…
Ироничната усмивка на Ферел бавно изчезна.
— Мразя ги тези типове! — промърмори той. — Но ми е мъчно за майката на тоя…
Бони отвори медальончето, което беше окачено на верижката, заедно с амулета. Вътре имаше малък кичур коса.
— Излишно е — обяви тя, след като с мъка разчете надписа под капачето. — Тя се оказа една щастлива жена…
— Как така? — погледна я с недоумение Ферел.
— Умряла е преди три години, този кичур е отрязан преди да я погребат.
— И той ли носи късмет?
— Не, едва ли… По-скоро е спомен, при това един от приятните… Веднъж обаче попаднах на нещо наистина ужасно. Беше скрито в кожена торбичка, окачена на шията на жертвата… Вътре имаше десетсантиметрово скелетче, увито в пръст и сухи листа. Отначало го помислих за жабешко, но когато го поставих под микроскопа, установих, че принадлежи на човешки зародиш. Странно, много странно… Заприлича ми на черна магия… Едва ли шията на един корабен инженер е най-подходящото място за подобен амулет…
— Изглежда никой от тях не действа — поклати глава Ферел.
— Ако действаха, едва ли АЗ щях да ги видя — усмихна се Бони.
Продължи с обработката на трупа. Свали униформата му и я почисти, после го преоблече и го тикна обратно в хладилната камера.
— Бараярците са щури по войната и военните атрибути — поясни тя. — Затова запазвам униформите им и след съответното почистване, отново ги обличам в тях. Така имам чувството, че ги правя по-спокойни…
— Аз пък продължавам да мисля, че трябва да го изхвърлим, заедно с останалия боклук! — намръщи се Ферел.
— Не е така — поклати глава жената. — Помислете си само колко труд е бил положен за него: девет месеца бременност, раждане, после две години в пелени… И това е само началото. Десетки хиляди закуски и вечери, хиляди приказки на заспиване, дълги години в училище… Десетки специално подготвени преподаватели, да не говорим за военната академия. Куп хора са участвали в изграждането на този човек… — Протегна ръка и приглади косата на трупа. — А тази глава е съдържала една своя вселена… — Хвърли бърз поглед към монитора и добави: — Имал е доста висок чин за възрастта си… Командор Аристид Воркалонер, тридесет и две годишен… Име на бараярски благородник… Издава го това „Вор“ отпред… Истински представител на висшата класа в Бараяр.
— Класа на самоубийци! — промълви с отвращение Ферел. — Дори на нещо по-лошо… — По неизвестни причини гневът беше започнал да го напуска.
— Е, вече се е присъединил към истинската демокрация — сви рамене Бони. — А джобовете му са безупречни…