— Командор Нейсмит вика изследователски кораб „Рене Магрит“. Моля, обадете се!
Репродукторът пропука след няколко спиращи дъха секунди на напрежение.
— Тук лейтенант Стабън. Наред ли е всичко, командоре?
— Приблизително — отвърна Корделия. — А как е при нас? Какво се случи?
В репродуктора се появи гласът на доктор Улъри, заместник на Розмънт, който беше ръководител на научната програма на експедицията.
— Лагерът беше обкръжен от бараярски военен патрул, който заповяда да се предадем. Заявиха, че са открили това място преди нас и то им принадлежи по право. После някакъв смахнат изпразни плазмения си лък срещу нас и стана истински ад. Рег ги задържа със станъра си, а ние хукнахме към совалката. Тук горе има един бараярски кораб от клас „генерал“, с който в момента си играем на криеница. Надявам се, разбирате какво искам да кажа…
— Не забравяйте, че сте в открит ефир! — остро го прекъсна Корделия.
Доктор Улъри се поколеба:
— Ясно… Те все още настояват да се предадем. Дали са пленили Рег?
— Аз съм тук с Дубауер. Налице ли са останалите?
— Всички, с изключение на Рег.
— Рег е мъртъв.
Възклицанието на Стабън потъна в пукота на статичното електричество.
— Стю, ти поемаш командването! — нареди Корделия. — Слушай ме внимателно. Не трябва да се доверяваш на онези извратени разбойници. Повтарям: никакво доверие! И дума не може да става за капитулация! Чела съм част от разузнавателните сводки за корабите от клас „генерал“. Превъзхождат ни почти във всичко: въоръжение, броня, численост на екипажа. Но не и в бързина. Следователно, трябва да излезеш от обсега на оръдията им и да се държиш на почетно разстояние. Ако се налага, върни се чак до Колония Бета, но не рискувай! Ясно ли е?
— Не можем да ви изоставим, командоре!
— Но не можете и да ми изпратите совалка, преди да се отървете от бараярците, нали? Ако ни пленят, ще имаме някакъв шанс да бъдем освободени чрез политически преговори. Но решиш ли да ни освобождаваш с груба сила, положително ще се стигне до нещастие. Защото все някой ТРЯБВА да се прибере у дома и да докладва за инцидента, нали? Искам потвърждение!
— Потвърдено. — долетя мрачният глас на лейтенанта. — Но имам един въпрос, командоре… Колко дълго смятате, че ще успеете да се държите настрана от тези смахнати копелета? Рано или късно ще ви засекат!
— Колкото по-късно, толкова по-добре! — отсече Корделия. — А сега, изчезвай!
Понякога си бе представяла, че корабът функционира без нея, но нито веднъж — без Розмънт. В момента най-важното беше Стабън да не се прави на герой. Бараярците съвсем не бяха аматьори.
— Отговаряш за живота на петдесет и шест души! — добави в микрофона тя. — Можеш да смяташ, нали? Петдесет и шест е повече от две. Край на предаването.
— Късмет, Корделия… Край.
Корделия изправи гръб, опипа с очи малкия предавател и въздъхна:
— Уф… Нещата се развиват доста необичайно…
— Изявлението на деня! — язвително присви устни мичман Дубауер.
— Точно така — погледна го тя. — Не зная дали забеляза…
Изведнъж млъкна, доловила някакво движение в тревата. Скочи на крака, ръката й се плъзна към станъра. Но високият бараярски войник с насечено от бръчки лице и униформа в защитен цвят беше по-бърз. Най-бърз обаче се оказа Дубауер. Ръцете му я сграбчиха, тялото й политна назад. Станърът и комуникационният панел отлетяха от ръцете й в момента, в който до ушите й достигна резкия пукот на невропарализиращ заряд. Започна да се търкаля по стръмния склон, пред очите й в бърза последователност се завъртяха дървета и тревички, прорязвани от ивици изумрудено небе. После главата й се удари в нещо твърдо и всичко потъна в мрак.
Отпуснала глава върху влажния мъх, Корделия бавно напълни дробовете си с въздух, в ноздрите я удари миризма на гнило. Направи опит да се дръпне от нея и болката избухна под черепа й с хиляди ослепителни светкавици.
Простена, пред погледа й заиграха разноцветни кръгове. Опита се да фокусира очите си върху най-близкия предмет, който се намираше на около метър и половина от нея.
Предметите се оказаха два — груби черни ботуши, потънали в калта. Краката над тях бяха обути в масленозелени панталони на зелени и сиви ивици, леко разкрачени в стойка „свободно“. Като потисна желанието си да скочи на крака, тя отпусна глава върху черния мъх и я премести така, че да вижда по-добре бараярския офицер.
Първото, което видя, беше собствения й станър. Малкият сив правоъгълник лежеше в широка и силна длан, дулото му сочеше право в гърдите й. Очите й механично потърсиха невропаралитичното му устройство. Коланът на офицера бе натежал от оръжие и спомагателно оборудване, но кобурът за устройството на дясното му бедро беше празен, също като онзи на лявото, в който трябваше да бъде плазменият му лък.