— Това не е ваша грижа — спокойно заяви капитанът. — Имате ли резервен комуникационен панел?
Охо! Нима този надут бараярец е изправен пред бунт? Отлично! Врагът трябва да бъде объркан.
— Не — отвърна на глас Корделия. — Вашите войници изпотрошиха всичко.
— Няма значение — каза Воркосиган. — Зная откъде да вземем… Можете ли да вървите?
— Не съм сигурна — поколеба се тя и бавно се изправи на крака. Главата й бе пронизана от такава болка, че неволно вдигна длан и я притисна към челото си.
— Контузията ви не е сериозна — хладно я успокои той. — Една разходка ще ви се отрази добре.
— Дълга ли? — безсилно прошепна тя.
— Не особено. Около двеста километра…
— Приятно пътуване — промърмори Корделия и усети как краката й изневеряват.
— Ще ми отнеме два дни, ако съм сам… Предполагам, че с вас ще продължи повече, нали сте геолог или какво беше там…
— Астрокартограф.
— Моля, станете — подкани я той, наведе се и й протегна ръка. Докосна я с видимо нежелание. Тялото й беше сковано и премръзнало, дори през дебелия ръкав на дрехата си усети топлината на пръстите му. Воркосиган я побутна към склона, в поведението му пролича решителност, примесена с леко нетърпение.
— Май се надценявате — отбеляза тя. — Как мислите да осъществите своя поход с пленник? Ами ако ви пробия главата с някой камък, докато спите?
— Ще поема този риск.
Стигнаха върха на възвишението и Корделия безсилно се облегна на близкото дърво. С чувство на завист установи, че Воркосиган дори не се бе задъхал.
— Няма да мръдна оттук, преди да погреба своите офицери! — решително заяви тя.
— Това би било чиста загуба на време и енергия! — раздразнено я погледна той.
— Няма да ги оставя на лешоядите! Те не са животни! Вашите бандити може и да знаят стотици начини за убиване, но никой не може да разчита на толкова достойна смърт! Защото именно моите хора умряха като войници!
Той продължително я изгледа, изражението му остана напълно безизразно. Накрая сви рамене и процеди:
— Много добре.
Корделия се насочи към края на полянката, спря на място и недоумяващо се огледа.
— Той беше тук. Вие ли го преместихте?
— Не. Едва ли би могъл да пропълзи кой знае колко далеч. Състоянието му беше тежко…
— Но вие казахте, че е мъртъв!
— И наистина е така. Тялото му обаче все още имаше признаци на живот. Вероятно невропарализиращият заряд не е улучил малкия мозък…
Корделия тръгна по следата от смачкана растителност, проточила се към върха на възвишението. Воркосиган мълчаливо я последва.
— Дубауер!
Втурна се към сгърчената сред храсталаците фигура в кафява униформа. Отпусна се на колене, в същия момент мичманът потръпна и се обърна по гръб, върху бледото му лице се появи странна гримаса. Треска? — объркано се запита тя, после изведнъж всичко си дойде на мястото. Извади носна кърпа, прегъна я надве и побърза да я тикне между зъбите на Дубауер. Устата му вече беше окървавена, вероятно от предишните конвулсии. След две-три минути от гърдите му се откърти тежка въздишка и тялото му замря.
Корделия се зае да го преглежда. Очите му изведнъж се отвориха и сякаш я хванаха на фокус. Пръстите му безсилно се вкопчиха в ръцете й, от устата му започнаха да излитат тихи, насечени стенания. Тя направи опит да укроти животинската му възбуда. Погали го по челото, внимателно избърса кървавата пяна от устните му. И той наистина се успокои.
Извърна се към Воркосиган, в очите й имаше сълзи на гняв и болка:
— Лъжец! Той не е мъртъв, а само ранен! Има нужда от медицинска помощ!
— Държите се неразумно, командор Нейсмит. Никой не може да се възстанови от пораженията на невропаралитичен заряд.
— Така ли? Откъде знаете какви поражения е нанесло вашето противно оръжие? Нима някога сте ги изпитали на гърба си? Той все още вижда, чува и усеща — значи не можете да го обявите за труп, само защото така ви изнася!
Лицето му беше безизразна маска.
— Ако желаете, ще прекратя страданията му. Бойният ми нож е достатъчно остър, за да му пререже гърлото бързо и безболезнено. Мога и да ви го отстъпя, ако решите сама да свършите това, като негов командир…
— Така ли бихте постъпили, ако тук лежеше един от вашите бойци?
— Разбира се. А и той би го направил за мен. Никой не би пожелал да живее в подобни мъки…
Тя бавно се изправи, в очите й се появи хладно учудване:
— Да си бараярец май е равносилно на това да живееш сред човекоядци!
Настъпи продължително мълчание, нарушено след няколко минути от тихия стон на Дубауер.