Накрая Нощната Кукумявка измисли нещо — да изпратят на Хърмановата леля подарък. Но едничкото, което Икемотуби имаше в повече от лелята, бе понито. Ето защо след известно време Икемотуби каза:
— Види се, туй момиче много ми е завъртяло главата.
И прати Нощната Кукумявка да завърже понито за кухненската врата на Хърман Кошницата. После се сети как Хърмановата леля едва смогва да вдигне момичето от леглото и да го прати на извора за вода. Освен това, нали по мъж е втора братовчедка на праплеменницата на жената на стария Дейвид Колбърт, главатар на всички индианци чикасо от нашия край, тя гледаше на Исетибиха и цялото му семейство като на дребни нищожества!
— Но нали се говори, че Хърман Кошницата я вдигал и пращал на извора — каза баща ми. — Освен това никога не съм го чувал да твърди, че жената на стария Дейв Колбърт или племенницата на жена му или която и да било друга жена, племенница или леля, се имат за нещо повече от другите. Дай коня на Хърман!
— Друго ще направя — рече Икемотуби. Защото от Начез до Нешвил нито в плантацията, нито в Америка можеше да се намери кон, чиято опашка неговото пони би понесло да гледа пред себе си. — Ще предложа на Хърман надбягване — каза той. — Тичай — заръча на баща ми — и настигни Нощната Кукумявка, преди да се е изтърсил у тях.
Баща ми върна понито навреме. За всеки случай, тъй като не се знаеше дали лелята на Хърман Кошницата не е гледала през прозореца на кухнята или нещо друго, Икемотуби прати Нощната Кукумявка и Силвестровия Джон до вкъщи да му донесат кафеза с бойните петлета, макар че от тази работа почти нищо не очакваше, тъй като лелята на Хърман Кошницата вече притежаваше най-добрите петли в селището и всяка неделя обираше до обяд всички заложени пари. Хърман Кошницата отказа да се обвързва, ето защо конното надбягване щеше да бъде само за удоволствие и за пари. Икемотуби каза, че от парите кой знае каква полза няма да види и че от тия денонощни мисли по това проклето момиче езикът му е забравил вкуса на удоволствието. Но в такива случаи винаги се появяваше търговецът на уиски и поне за ден-два селото нямаше да слуша никакви хармоники.
По същото време на Хърмановата сестра спря око и Дейвид Хоганбек. Откакто параходът за първи път дойде до селото, той също я бил виждал по веднъж всяка година. Наближеше ли края на зимата, почвахме да следим резката, която Дейвид Хоганбек бе издълбал на пристана да показва кога водата е достатъчно дълбока за нагазването на парахода. Реката достигаше резката и две слънца по-късно в плантацията чуваха сирената. И тогава целият народ — мъже, жени, деца и кучета, и дори сестрата на Хърман Кошницата, понеже Икемотуби й предоставяше кон, с изключение на Плаващия Дънер, който оставаше, но макар и още доста студеничко не вътре в къщата, където лелята на Хърман не го пускаше да влиза, за да не се препъва в него, като шета насам-натам, а вън на пруста, загърнал под одеялото не само себе си, но и един мангал, — целият народ заставаше на пристана да гледа как горният етаж и коминът се движат сред дърветата, да слуша въздишките на комина, а умълчи ли се той — витлата, които бързо-бързо бият водата. Тогава чуваме и цигулката на Дейвид Хоганбек и параходът изминаваше останалото разстояние като ездитен кон, пушекът се въргаляше назад, корпусът разплискваше водата встрани като кон, който хвърля кал, и на единия прозорец зървахме собственика на кораба, капитан Стюдънмеър, задъвкал вечния си тютюн, на другия — Дейвид Хоганбек с цигулката, а между тях главата на момчето-роб, което въртеше колелото и едва стигаше до половината на капитан Стюдънмеър и до третината на Дейвид Хоганбек. Търговията продължаваше цял ден, но Дейвид Хоганбек не взимаше в нея никакво участие. Танците пък траеха цяла нощ и в тях най-голямо участие се падаше на Дейвид Хоганбек. Беше по-едър и от двама момци, качени един върху друг, и макар на пръв поглед да нямаше вид на човек, комуто е дадено да танцува или да тича, двойните му размери побираха сякаш два пъти повече уиски от всеки друг и можеше да танцува два пъти повече от останалите, докато нашите момци един но един капваха и останеше само той. Ставаха конни надбягвания и угощения, но Дейвид Хоганбек нямаше коне и не яздеше, тъй като никой кон не би го удържал при тая бързина, затова пък всяка година сядаше и срещу пари надяждаше кои да са двама души, избрани от племето. После водата отново се издигаше до резката, нанесена от него на пристана, и настъпваше часът, в който параходът си тръгваше, докато в реката все още има достатъчно вода.