Но корабът не тръгна. Реката непрекъснато спадаше, а Дейвид Хоганбек засвири на цигулка до пруста на Хърман Кошницата, където сестра му готвеше нещо в сребърния кърчаг; Икемотуби подпираше един от стълбовете с разкошните си дрехи и бобровия калпак, а Плаващия Дънер лежеше по гръб на пруста, стиснал в шепи устната хармоника, само че никой не можеше да го разбере дали свири. Резката на пристана се показа, Дейвид Хоганбек продължаваше да свири на цигулка до пруста на Хърман Кошницата, а Икемотуби си донесе от къщи люлеещия се стол, да изчака заминаването на Дейвид Хоганбек, който трябваше да показва на парахода обратния път до Начез. Цял следобед народът стоя на пристана да гледа как робите хвърлят в търбуха му дърва, че да се вдигне парата; цяла нощ Дейвид Хоганбек пи и танцува двойно повече и от самия себе си, следователно четворно повече от Икемотуби, дори от Икемотуби! По-старите хора стояха на пристана и гледаха как робите хвърлят дърва в търбуха на парахода не толкова, за да има сили да тръгне, колкото да засилят гласа на сирената му. Капитан Стюдънмеър бе вързал края на въжето, което отпушва сирената, за дръжката на вратата. На другия ден сам капитан Стюдънмеър дойде на пруста и сграбчи единия край на цигулката.
— Уволнен си — каза той.
— Добре — каза Дейвид Хоганбек. Капитан Стюдънмеър отново сграбчи края на цигулката.
— Трябва да се върнем в Начез да се разплатим, тук пари нямам.
— Остави парите в кръчмата — рече Дейвид Хоганбек, — пък аз ще докарам кораба другата пролет.
Настъпи нощ. Показа се лелята на Хърман Кошницата да им каже, че ако имат намерение да стоят цяла нощ, поне Дейвид Хоганбек да престане с цигулката, та все някой да може да дремне. После повика племенницата си да спи. След това се показа и самият Хърман Кошницата.
— Хайде, приятели — каза той, — бъдете разумни!
След него отново се показа лелята и ги заплаши, че следващия път ще излезе с пушката на покойния Хърманов чичо. Тогаз Икемотуби и Дейвид Хоганбек оставиха Плаващият Дънер да лежи на дъските и се смъкнаха от пруста.
— Лека нощ — рече Дейвид Хоганбек.
— Ще дойда да те изпратя — каза Икемотуби. Така и двамата прекосиха цялото село до парахода. Той бе потънал в мрак, в търбуха му вече нямаше огън, тъй като капитан Стюдънмеър все още спеше върху задната веранда на Исетибиха. Сега Икемотуби каза:
— Лека нощ.
— Ще дойда да те изпратя — рече Дейвид Хоганбек. Двамата отново прекосиха селото до къщата на Икемотуби. Този път на Дейвид Хоганбек не му остана време да пожелае лека нощ, защото доближавайки къщата, Икемотуби тутакси се извърна и пое назад към парахода. След малко припна — за него Дейвид Хоганбек все още нямаше вид на човек, който може да тича бързо. Но той не бе изглеждал и като човек, който може без прекъсване да танцува, тъй че стигайки до парахода, той се обърна и хукна обратно. Дейвид Хоганбек обаче го следваше по петите. Когато стигнаха къщата на Икемотуби, Икемотуби бе само едно рамо пред Дейвид Хоганбек и като дишаше тежко, съвсем очевидно тежко, отвори на Дейвид Хоганбек: