— Нещо подобно е казвал и един от нашите мъдреци, Соломон му е името — рече Дейвид Хоганбек. — Изглежда, за всички мъже истината е една, който и да я казва.
— Аха — съгласи се Икемотуби. — Най-малкото сърцата им тупат еднакво. — И дръпна въжето на сирената, тъй като в този миг параходът отминаваше къщата, в която живееха Плаващия Дънер и жена му. Сирената прозвуча както първата нощ, когато капитан Стюдънмеър все още си въобразяваше, че Дейвид Хоганбек ще се върне да ги изведе обратно до Начез. Дейвид Хоганбек издърпа въжето от ръката на Икемотуби. Не биваше да изразходват много пара, тъй като параходите не винаги плават. Понякога пълзят, а друг път и това не щат, само че тогава Дейвид Хоганбек ще дръпне сирената като ездач, който иска да напомни на упорития кон кой е господарят. И така параходът плаваше и пълзеше, плаваше и пълзеше, додето най-сетне хората по брега взеха да изостават, свирна още веднъж преди последния завой и черните фигури на момчетата, подскачащи да тъпчат търбуха му с дърва изчезнаха и селото и нощта повече не чуха гласа им. Такива неща ставаха едно време.