— Е, панич, вървете бавно, не шумете! Сега ще стигнем токовището. „Той“ още от вечерта е кацнал на мястото, а сега се е събудил и слуша…
— А скоро ли ще започне? — питам също шепнешком.
— Тсс… тихичко!… Отначало жеравите ще запеят.
Сега ние се придвижваме бавно, стъпка по стъпка. Под краката ни е тесничка горска пътечка, леко заледена и хлъзгава.
Трофим върви съвсем безшумно в своите леки обувки от лико, но аз почти непрекъснато настъпвам някакви клонки и съчки и ми се струва, че пращенето от чупенето им оглушително се разнася по цялата гора.
Трофим спира и без да се обръща, ме вика с ръка. Аз приближавам. Той се навежда към ухото ми и шепне така тихо, че с мъка улавям думите му:
— Тук ще спрем. Не мърдайте, панич!
Нощта избледня още повече. От земята се издигна гъста мъгла. Аз чувствам нейния влажен допир върху лицето си, усещам миризмата й на влага. На нейния бял фон най-близките борове неясно се очертават със своите прави голи стволове. В тяхната неподвижност сред дълбоката тишина, сред тази хладна мокра мъгла се чувства нещо сурово, съзнателно печално и покорно.
Не зная колко време е минало, може би пет минути, може би половин час. Внезапно слухът ми бива поразен от такива странни звуци, че аз неволно изтръпвам от изненада. Това са някакви високи, необикновено звучни и хармонични стонове. Никак не мога да определя откъде идват: отдясно, отляво, отпред или отзад? Те бързат, имитират се един друг, задминават се, сплитат се и отново се разделят, като образуват своеобразен птичи хор, а разбудената гора им отговаря със звънливо чисто ехо.
— Жерави! — едва чуто произнася Трофим.
„Уу-рли, урлу-рли, урлу-рли“ — стене по цялата гора невидимият хор и едва замлъкнал, в гората отнякъде от противоположния край на гората се разнасят същите хармонични стонове на друго ято пробудили се жерави, после се обаждат трето ято, след него — четвърто… Този утринен концерт пробужда цялата гора. Заек започва да шумоли някъде близко около нас, кукумявка се разкиска и отново всичко стихва, потъва в предишната сънна дрямка. Ние стоим мълчаливи и неподвижни. Едва дишаме и губим представа за времето, подслушваме тайните на гората.
Изведнъж Трофим трепна, протегна врат, изпъна напред тяло и така замръзна в напрегната очаквателна поза. Очевидно неговият привикнал слух бе доловил някакви далечни, слаби звуци, но аз, колкото и да се вслушвах, колкото и да напрягах вниманието си, нищо не можах да доловя освен непрекъснатия глух шум в ушите ми.
— Пее! — прошепна Трофим. — Чувате ли?
— Не.
— Нищо, вървете след мен! Скачайте, както правя аз! Стъпка в стъпка… А като чуете съвсем ясно песента, кажете ми… Аз ще ви оставя… А? Долавяте ли? Пак запя!
Но аз, както и преди, нищо не чувах. Изведнъж Трофим, като че подхвърлен от силна пружина, се отлепи от мястото, направи три грамадни скока напред по дълбокия сняг и спря като вкаменен. Аз не успях да го последвам и пропуснах един скок.
Трофим мълчаливо се обърна към мен и със зло и развълнувано лице ми се закани с пръст.
След минута пружината пак го изхвърли напред. Сега аз успях и попадайки в същите стъпки в снега, по които допреди секунди се намираха краката на Трофим, можах да спра едновременно с него. Трофим одобрително поклати глава.
По този начин направихме около двадесет прибежки, когато накрая долових гласа на пеещ глухар. Това бяха сухи, отривисти звуци с метален оттенък, наподобяващи почукване с нокът по празна метална кутия. Те следваха един след друг, отначало много рядко, с интервал от няколко секунди, но след това се повтаряха все по-често и по-често, докато преминаха в бърз, почти сливащ се барабанен бой. В този момент ние с Трофим стремглаво се хвърлихме напред, високо вдигайки крака и разхвърляйки около себе си пръхкав сняг.
— Трофим — прошепнах аз, като дръпнах горския за ръкава, — сега аз…
Той грубо изтегли ръката си и укорително поклати глава. И чак когато глухарят пак забарабани, Трофим рязко се обърна към мен и крясна.
— Може да се говори само по време на пеенето. Почакайте!
Като изчака още едно барабанене, той бързо прибави с висок глас:
— Запомнете! Целете се по време на пеене! Зареждайте по време на пеене! Стреляйте по време на пеене…
Накрая, по време на третото барабанене, той каза вече по-спокойно:
— И ако ви се прииска да кашляте, пак чакайте песента… Е… вървете!
Глухарят почти веднага „запя“ за четвърти път. Понесох се напред. В същото време побягна и Трофим, но не след мен, а в противоположна посока. По такъв начин за пет прибежки ние се изгубихме от поглед и аз останах сам.