А аз все стоях, като не се решавах да стрелям още един път, и започнаха да ме налягат скука и умора. Изведнъж от страната на Трофим се раздаде втори изстрел. Нещо мръдна горе над главата ми. Вдигнах очи и почти на същото място, по което преди малко стрелях, съвсем ясно видях глухаря.
От мен до него по права линия имаше не повече от десет-петнадесет крачки, но ми се стори голям колкото домашен гълъб. Пеейки, той ту изтегляше напред, ту прибираше шията си — също като пуяк, когато кряска, а преминавайки към втората песен, той целия се обръщаше кръгом на клона, разперваше надолу крила и с шум разтваряше като ветрило опашка. Във всичките му движения имаше нещо натруфено, дълбоко важно и комично.
Този път не пропуснах. Глухарят като камък рухна долу, удряйки се тъпо и плътно о̀ земята. Притичах до него. Той беше жив и конвулсивно се биеше и подскачаше по земята, яростно удряйки с могъщите си криле. Страданията му обаче не бяха продължителни. Той падна по гръб в малка локвица и не можа повече да се повдигне. Няколко пъти шията му се вдигна и се спусна във водата, после по краката му премина лека ситна тръпка и всичко беше свършено.
Аз го вдигнах. Тежеше около петнадесет фунта, а по ръст се равняваше на средно голям пуяк. Шията и коремът му бяха черни, гърбът — светлокафяв, с белезникави петна, веждите — червени с кадифян оттенък, краката — в сиви гащички, а пръстите им — покрити с костени ресни, очите — кръгли, кафяви, с голяма кръгла и черна зеница.
Скоро дочух гласа на викащия ме Трофим и ние се събрахме на предишната пътечка. На гърба му висяха два глухаря, които той бе завързал един за друг, промушвайки през клюновете им връвчица.
— Аз съм хитър — се похвали той. — Като приближих до своя петел, чух, че в този момент долетя и друг и кацна близичко… Когато започнаха и двата да пеят, помислих си, че ако гръмна моя, другият ще чуе и ще отлети. И ето какво направих. Прицелих се в моя и чакам кога другият ще запее. Щом оня запя, аз веднага — бум! — и падна. И веднага към другия — раз! — и готово. Ето така ги правим ние тези работи, панич!…
След това премери на ръка моя глухар и изказа похвала:
Петелът е добър… Добър е петелът… Е, наслука, панич! Когато се връщахме обратно, гората съвсем се събуди, оживя и се изпълни с радостен птичи глъч. Миришеше на пролет, на просъхваща земя и на миналогодишна гнила шума. Синьото небе беше така прохладно, чисто и весело, а върховете на боровете, като обсипани със златен прах, вече се грееха в първите лъчи на пролетното слънце.
1899