И започнал да разказва:
— Край нашето село има един дълбок сух кладенец…
— Че край кое село няма сух кладенец? — прекъснал го Глупан и пак се разсмял. — Това ли ти е лъжата, гольо?… Ха-ха!… Гответе тоягите, царедворци, ама по-дебели подберете!… Ха-ха!
— Един ден запретнах крачоли, засуках ръкави и започнах да копая сухия кладенец… — продължил Голчо, като че ли бил оглушал за думите на царя. — Копах ден, копах година, ала вместо да излезе вода, тъмната дупка изведнъж светна! Огледах се и видях, че съм из-дълбал цялата земя и съм излязъл от долната й страна. „Хубава работа — рекох си, — ами сега накъде!“ И да си призная, твое величество, доста се изплаших… Та как да не се изплашиш, брате! Нагоре бездна, която дори птиче не може да прехвръкне, а наоколо — земя чужда, земя непозната. Но тъкмо се чудех какво да правя, гледам — към мене тичат запъхтени двама мъже, облечени от главата до краката с коприна, а на кръстовете им се люшкат едни такива голеееми саби… „Сбогом, животец!“ — рекох си аз и се приготвих да се прощавам с душицата си. Но щом се приближиха до мене, непознатите мъже взеха да ми се кланят. „Ела, казват, госте-нино от Горната земя, с нас в двореца, че царят ни благоволи да те повика!…“ Няма що, в ръцете им бях — ни е да бягаш, ни е да се опъваш! — и тръгнах. Докато вървяхме по пътя за царския палат, най-много ме зачуди едно нещо: накъдето и да се обърнех, пред очите ми навсякъде се мяркаха само магарешки тръни. Надзърнех ли в градините край пътя, в лехите вместо лалета и шибой стърчаха навсякъде магарешки тръни. Повдигнех ли глава към прозорците на къщите, в саксиите се мъдреха важно-важно пак магарешки тръни. Но едва в двореца разбрах защо магарешките тръни бяха на такава голяма ночит в тая страна… Когато ме отведоха в залата, дето трябваше да се срещна с царя, просто щях да припадна от изненада — на трона седеше едно породисто магаре с корона на главата! Коронясаното магаре ме гледаше усмихнато и ми кимаше за поздрав с дългите си уши. Да, както две и две правят четири, така ми беше вече ясно, че този дългоух усмихнат магарец бе царят на тази чудна страна!… Все пак не можах да се стърпя и се обърнах към моите водачи:
„Бре, хора, свършили ли са се в царството ви човеците, та на трона ви се е разположил този магарец!… Или може би зле виждам?“
„Много добре си виждаш, гостенино — обясни ми единият от тях, — на трона ни наистина седи едно от ушите до копитата си чистокръвно магаре!“
„Че защо него сте си избрали за цар?“ — още не можех да проумея аз.
„Защото сме умен народ… Знаем, че всички царе по света са малко подобни или изцяло приличат на магаретата, затуй си избрахме за цар това чистокръвно магаре, та да сме си на чисто с него — каквато и магария да извърши, прощаваме му, нали си е магаре!…“
В туй време дългоухият владетел ме покани да седна на празното кресло до трона му и започна да ме разпитва:
„Като идваш от Горния свят, пътниче, не си ли чувал да има там едно село с хубавото име Голтупан?“
„Голтупан ли! — надух се тозчас аз от гордост, че славата на моето родно село е достигнала толкова далече, веднага щом чух името му. — Как да не съм чувал за Голтупан, твое величество, когато там съм се родил, там съм израсъл и сега направо от него идвам тука!“
„Така ли! — светнаха на свой ред и очите на негово дългоухо магарешко величество. — Че ти тогава, човече, сигурно можеш да ми кажеш дали е жив моят петдесет и пети братовчед Марко Дългоухи — едно такова скромничко, куцичко магаре! Познаваш ли го, слушал ли си нещо за него?… Горкият княз, той е единственият от нашата дългоуха царствуваща династия, за когото досега не знам дали е жив и затуй нищо не съм сторил за благоденствието му!“
„Чакай, твое величество, не е ли лявото ухо на този дългоух княз откъснато по средата?“ — запитах аз нетърпеливо.
„Точно така!… Този благороден белег, според фамилната книга на нашата династия, моят царствен братовчед е спечелил на един рицарски турнир още на младини… Но нима познаваш княз Марко Дългоухи?“
„Има си хас да не го познавам! — викнах аз гордо-гордо и още повече се надух. — Та това е моето магаре Марко Дългоухи!… Виж го ти, милия ми Марко, да бъде княз, в жилите му да тече царска кръв, а досега нищо да не ми обади за това свое величие!… Каква скромност!“
„Жив ли е; кажи ми по-бързо жив ли е моят петдесет и пети царствен братовчед Марко Дългоухи?“ — чак се надигна от трона си развълнуваното магаре цар, като чу думите ми.