А чуй какво станало с нашата — дядовата Горунова и бабината Кротушина питка!…
Чак като отминала много далече от Лисанка, тя се обърнала назад и подвикнала на останалата с пръст в устата хитруша:
— Прощавай, кумичке, че не изпълних молбата ти! Но за това не се сърди на мене — без време, мила, ми показа езика си, на който някога, както разказва приказката, с песен като моята, свършила живота си горкичката ми прабаба!…
След туй питката хукнала отново с всички сили по пътя — право към столицата, която се белеела в далечината. Тичала, тичала — превалила девет баира, прескочила девет рекички, прекосила девет полета — накрая стигнала пред царския палат. Там издебнала пазачите, преминала двора. Изприпкала по едни мраморни стъпала и почукала върху вратата на царската кухня:
— Чук… чук… отворете! Чест невиждана ви се прави — на крак ви е дошла най-красивата питка на света, за да украсите с мене царската трапеза!
Вратата на кухнята мигом се отворила и навън показал главата си главният готвач:
— Кой чука? Кой крещи тука? — попитал сърдито той.
— Аз…
— Коя си ти?
Питката се надула и важно-важно запяла:
— Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома…
Главният готвач не дочакал питката да довърши песента си. Взел я в ръце и започнал да я разглежда. Видял разкъсаната й от храстите премяна, пошарил с пръсти по напрашеното й от пътя лице, па се залюлял от смях и се провикнал с все сила:
— Хей, мои триста помощници, елате да видите каква красавица е дошла при нас да направи чест на царската трапеза…
Веднага около главния готвач и питката се събрали неговите първи помощници, помощниците на първите му помощници, техните помощници, помощниците на тези помощници, бъркачите на запръжките, разливачите на ястията и миячите на кухненските съдове. Като разбрали за какво ги вика главният готвач и като чули защо е дошла сиромашката питка в царската кухня, всички започнали да си подхвърлят горделивката от ръка на ръка и да се превиват от смях:
— Ха-ха!… Ще ни умори тази дрипла — чухте ли какво й се приискало?!
— Хо-хо!… Пустата питка пепелива, не иска друго, ами направо на царската трапеза й се дощяло да се разположи, като че ли там сега само за нея разтребват!… Хо-хоооо!
Това продължило дълго време.
А когато негостолюбивите стопани най-сетне се изморили от смях, главният готвач взел отново раздърпаната питка в ръцете си. Повъртял я, погледал я още мъничко, па се изсилил и я изхвърлил през прозореца навън.
Питката тупнала в задния двор на царския палат.
А там — нова беда!
Още изгонената гостенка не била дошла на себе си от горещия прием на готвачите и към нея се насочила една сънлива кучешка муцуна. Охранен, затлъстял, с медал на шията, песът пристъпвал бавно, тежко, важно. С една дума, царско куче, дворцов пес!…
— Чу-дес-ноооо!… Чу-дес-ноооо! — прозинала се гръмогласно муцуната, когато доближила до питката. — След хубавия сън тази питка ми е паднала направо от небето, за да закуся!
Сетне сънливият пес се обърнал мързеливо към изтръпналата питка:
— Хайде, дрипло, скачай бързо в устата ми, че ще трябва пак да спя… Аз съм в облог със самия цар — кой от двама ни ще изтрае повече на сън и на ядене! Затуй не ми губи времето, че негово величество засега ме бие и по едното, и по другото!
Тези думи изведнъж отворили очите на питката — свалили я от облаците на земята…
Ах, нима за тези песове тя напусна чистичката къщурка на баба Кротуша и дядо Горун! Нима заради техните гуреливи муцуни извървя дългия път от село Житен до тука!… Не, тя повече не бива да глупее!
И питката наистина скочила, както я канел царският пес. Но вместо да влезе в раззинатата муцуна на сънливото куче, тя хукнала с всички сили нататък, откъдето сутринта била побягнала — към село Житен, към чистичката бедна къщурка на баба Кротуша и дядо Горун, към мъничкия прозорец, над който чирикат без отдих от сутрин до вечер весели, закачливи врабци.
Ех, тези врабци, тези бъбриви измамници! Каква хубава шега й направиха със своите бъбриви уста!…
Когато питката влязла в двора на самотните старци, те седели под разлистената лоза, разперила дългите си клони току пред входа на мъничката им къщичка. Баба Кротуша чупела отчаяно ръце и плачела, а дядо Горун почуквал сърдито с бастуна си по плочника пред вратата и гръмогласно ругаел.
Но щом зърнали, че питката се връща отново при тях, лицата на старите хора тозчас грейнали, сякаш самото слънце било влязло в двора им. — Ах, милата ми побягнала питка, ето я, че си иде! — плеснала радостно ръце баба Кротуша и припнала като млада да посрещне бегълката. — Ох, на баба питката, че къде скита досега, баби? Ние с дядото какво ли лошо не помислихме, че ти се е случило далече от нашия дом!… — Не я глези, бабо, ами слагай веднага софрата, че едва стоя на крака от глад! — подвикнал към тях престорено сърдито дядо Горун.