Думите на Главнята паднали като мед върху сърцето на Жабока. Очите му засвяткали радостно, започнал да се облизва сякаш вече се гощавал с чуждите агнета и телета, па избоботил:
— Чудесно си го намислил, брате — трябва час по-скоро да се побратимим, че господаруването май ще е славна работа!
— Е, щом си на един ум с мене, намини утре по здрач пак насам, за да се побратимим…
След тези думи двете чудовища за първи път се разделили като приятели. А дърварят — щом останал сам — тутакси поклатил загрижено глава:
— Лоша работа са намислили тия хубостници — господари да бъдат, данъци от хората да събират, сиромасите да заробят!… И ако се побратимят, каквито са силни и двамата, току-виж, че станало, както го рече Главнята. Затуй не трябва да се мая, а да правя каквото правя, но до утре отново да ги скарам, отново да си пукат един други главите!
Сетне сиромахът опънал чевръсто крака към селото.
Там събрал мъжете на мегдана, разказал им дума по дума всичко, което чул в гората от двете чудовища и накрая поръчал:
— От вас искам до утре заран да ми изплетете едно здраво-прездраво дълго въже, а другата работа ще оставите на мене, аз сам ще я свърша!…
Когато на другия ден мъжете от селото донесли рано-рано готовото въже, дърварят го преметнал на гърба си и — мечка страх, мене не! — тръгнал с него да търси из гората двете чудовища. Най-напред намерил Главнята пред леговището му. Застанал смирено пред него, поклонил му се три пъти до земята, па започнал да нарежда жално-милно:
— Господарю, голяма беда ме сполетя… Ти баща, ти майка, съжали се над мене, помогни на слабия, нищожния човечец, че едничък ти — най-могъщият, най-силният под небето! — можеш да ме отървеш от бедата!
Главнята се надул от гордост, кимнал важно:
— Говори, малкият, разкажи ми бедата си и кажи с какво искаш да ти помогна; тази нощ спах добре, сънувах хубави сънища и за твой късмет имам добро настроение, няма да ти откажа помощта си…
Дърварят раздрал и без туй дрипавата си риза, па викнал още по-жално, още по-милно:
— Ох, господарю, имам си аз, сиромахът, една-единствена кравичка, а тя взе, че за проклетия тая заран затъна хей в онуй тресавище!… Сам и цяла година да се мъча, пак не-бих могъл да я измъкна. Но ако ти — могъщият, всесилният! — благоволиш да вземеш в ръцете си това въже, за което е завързано добичето ми, работата ще се оправи завчас — само с пръст да помръднеш, кравичката ми начаса ще излети като перушина от тресавището, та ако ще да тежи и колкото слон!
— Добре, подай ми въжето, ще ти помогна да измъкнеш кравичката си, пък след туй за отплата ти ще ми поробуваш с децата и жената си една годинка, не повече… — съгласил се великодушно Главнята и протегнал десница да поеме дългото въже.
Дърварят, който само това чакал, веднага му подал единия край на въжето, сетне му поръчал да не прави нищо, преди да е чул от него сигнал за дърпане, и припнал пъргаво с другия край да търси Жабока. Намерил второто страшилище подпряно на един дъб, унесено в сладки мечти за близкия час, когато ще се побратимят с Главнята, ще си поделят хорските блага и ще имат безчет роби и робини…
— Господарю, ти, който само с едно кихане поваляш из корен вековните дървета; ти, който само с един пръст отместваш от пътя си канарите; ти, който можеш само с една ръка да помръднеш дори планина, ще бъдеш ли така великодушен да помогнеш сега на мене, бедния и слабия човечец? — започнал дърварят да нарежда с дълбоки поклони и пред Жабока.
— Кажи си болката… — отвърнал надуто поласканият великан, без дори да погледне просналия се в краката му човечец.
Тогава дърварят разказал и нему на един дъх измислената история със затъналата кравичка. След туй тикнал в ръцете му втория край на въжето, поръчал му да не дърпа, преди да е чул сигнала му, и с олекнало сърце запрашил към един близък хълм… Щом се изкачил на хълма, където го чакала цяла сюрия народ от селото, сиромахът се обърнал към посоката, дето били страшилищата, надул гърди и викнал, колкото му глас държал:
— Хеййййййййй, господарюююю, хайде дърпаййййй!…