Както му поръчал измамникът, болникът два дни и две нощи гълтал геройски само буренаците му и нищо друго нито хапнал, нито пийнал. Но на третия ден жена му отишла на бостана и за беда донесла оттам една голяма любеница. Още щом я зърнал, изгладнелият човек се разтреперал от желание да си хапне любеничка. И когато жената разрязала сочния плод и цялата стая дъхнала на сладост и свежест, лакомникът не изтраял — захленчил жално-милно:
— Жено, умирам от глад!… Ако не ми дадеш друго да хапна, дай ми да изям поне едно резенче от любеничката!
— Хубава работа, мъжо! — ужасила се жената. — Нима забрави какво ти каза лекарят — хапнеш ли нещо друго освен праховете, дето ти е дал, ще се разболееш от зле по-зле… Не, няма да ти дам нищо, че не искам децата ми да останат сиротинчета без време!
Но изгладнелият като вълк лакомник не се изплашил от думите й, а продължил да хленчи още по-жално, още по-милно:
— Смили се над мене, жено, дай ми поне само едно мъничко парче, едно съвсем мъничко резенче, колкото да си наквася устата — къде ще познае оня, че съм ял, ако изям едно резенче любеница!
И се молил така дълго, дълго.
Накрая жена му дигнала ръце, отрязала един резен и му го дала. Лакомникът тутакси го захапал и не го изпуснал от устата си, докато от него не останало само тъничка кора, която захвърлил в залисията си под кревата. Не щеш ли — от любеницата ли, от бурените на измамника ли, или от гладуването! — болките му през нощата се повторили с още по-голяма сила и той с мъка дочакал утрото, когато жена му пак изтичала до хана и отново довела самозванеца.
Щом влязъл при страдалеца, измамникът най-напред го разпитал дали не е ял, или пил нещо друго освен бурените. Ала колкото изтънко да подпитвал, нито болният, нито жена му поменали нещо за резенчето любеница. Затуй пък от зорките очи на хитреца не убягнала спаружената кора, захвърлена под кревата. И като се досетил от нея какво е станало, той се изправил с целия си ръст пред леглото на лакомника, погледнал го укорно през дядовите си очила, па викнал гръмогласно:
— Пада ти се да страдаш, нещастнико, като не ме слушаш!… Аз ти поръчах три дни и три нощи да не слагаш нищо друго в устата си освен моите чудодейни прахове, а ти вчера какво си направил?!… Ял си, и то…
— У-у-у, какво говориш, твоя милост!… Нищо не е ял човечецът, само праховете гълта, знам това… — излъгала изплашената жена.
— Право ти дума жената, нищо не съм ял… — подкрепил я с плачлив глас и лакомникът.
— Ял си, ял си, ще ти кажа дори какво точно си ял — е-хе, не току-така по-велик лечител от мене няма! — надул се до пръсване от гордост измамникът, па изревал победоносно над главата на страдалеца: — Ял си лю-бе-ни-ца, нещастнико!… Лю-бе-ни-ца!
Мъжът и жената занемели като ударени от гръм — така силно ги изумило, че те нищо не споменали на лечителя за изяденото от болника резенче любеница, а той сам познал всичко. И щом измамникът напуснал дома им, жената изхвръкнала начаса от къщи и хукнала да обикаля селото, за да разкаже навред за станалото чудо у тях.
В туй време, докато вървели към хана, синът на ханджията, който бил не по-малко изумен от мъжа и жената, попитал:
— Учителю, как позна, че оня е ял любеница, нали никой не спомена нищо за това?
— Е-хееее, ако не можех да позная такава проста работа, щях ли да бъда такъв прославен лечител, какъвто съм сега! — отговорил важно самозванецът.
Сетне дума по дума разказал на своя помощник как видял захвърлената под кревата на болния повехнала любеничена кора и как от нея се досетил, че оня е нарушил поръката му. Накрая го поучил:
— Добрият лечител трябва да си отваря очите на четири, нищо да не пропуска от погледа си, иначе не струва пукната пара, всички ще го лъжат!
И синът на ханджията запомнил добре този урок…
Минало време.
Един кишав есенен ден до самозванеца пратили хабер да иде при друг болен, който живеел в по-далечно село. Навън ръмял дъждец, пътищата били разкаляни и прославеният лечител го домързяло да иде толкова далече, затуй решил да изпроводи при болния своя помощник, сина на ханджията.
— Ти отдавна вече се учиш и служиш при мене, виждал си много пъти как лекувам болните, та се надявам да не ме посрамиш, когато идеш сега сам при този болен човек… — потупал той ласкаво по рамото прислужника си, щом оня се приготвил за път.
— Няма, няма да те посрамя, учителю, много съм видял от тебе, всичко съм запомнил добре и вече много знам! — отвърнал самонадеяно поласканият момък, докато нарамвал тежката чанта с илачите на учителя си.