— Добре тогава, на добър ти час!
И синът на ханджията, прилежният помощник на прославения измамник лечител заминал с вирната глава към далечното село да лекува там самичък непознатия болник…
Когато влязъл в стаята на болния — една бедна окадена одаичка, — оня лежал превит на две върху одъра и пъшкал от болки в стомаха.
— Казвай веднага какво си ял вчера, нещастнико! — запитал пратеникът на самозванеца още от вратата, както бил запомнил, от учителя си.
— Нищо не съм слагал в устата си цяла неделя, твоя милост, освен няколко корички хлебец, омекнали в млечице, което жената измоли от комшиите — отвърнал с отпаднал глас човекът от одъра.
— Хм, ще видим дали е така… — поклатил заканително глава достойният помощник на още по-достойния лечител. — То само от хляб и млечице стомах не боли!
Сетне сложил важно ръце на хълбоците си и започнал да шари със зорки очи навред около страдалеца. Но колкото и да се взирал тук и там из бедната одаица, той не могъл да зърне в нея нищо съмнително — нито кокалче от прасенце, нито костичка от кокошка, нито семка или кора от какъвто и да е плод. Накрая — все по примера на славния си учител — помощникът на самозванеца надникнал под одъра на болника. И там — о, ужас! — прилежният възпитаник на измамника лечител видял един магарешки чул.
Това било достатъчно за ханджийския син да реши, че е ударил и неговият час да се прослави като учителя си… Отишъл до одъра, надвесил се грозно над стенещия човечец и ревнал върху него с цяло гърло:
— Как няма да си болен, нещастнико, как няма да те боли стомахът, ненаситнико, когато си изял цяло ма-га-ре!… Чуваш ли, ця-ло ма-га-ре, дори кожата му ти се е досвидяла да оставиш в лакомията си; и нея си излапал като ламя!…
Мъжът и жената се видели в чудо.
Хванали се за главите, заговорили в надпревара на ханджийския син:
— Чакай, бе човече, какво магаре бълнуваш, че съм изял!… Ние сме хора бедни, смирени, освен коприва, гъби, боб и хлебец друга храна, кажи-речи, у нас не знаем… — замънкал болният от одъра си. — Вярно е, че си имаме едно магаренце, но как ще го изядем, горкото, когато то ми е дясната ръка — дръвца от гората с него си нося, на работа по селата заедно с него ходя!
— Така е… — Притекла му се на помощ жената. — Ако заколим магарето, нали няма да имаме съчка у дома огнец да си стъкна, чорбица да сваря, вода за прането си да стопля…
Но помощникът на измамника лечител бил неумолим. Навел се под кревата, измъкнал оттам магарешкия чул, тръснал го тържествено насред одаичката, посочил го с изопнат показалец на слисаните хорица, па викнал с ликуващ глас, колкото сила имал:
— А това какво е?
— Ами чулът на магаренцето ми, твоя милост… — отвърнал болникът, все още не разбрал защо му го сочи оня.
— Не лъже стопанинът ми, чулът на магаренцето е… — обадила се и жената в подкрепа на мъжа си. — Снощи го прибрах от двора да не го мокри дъждът!
Тогава достойният помощник на предостойния си учител разперил съкрушително ръце срещу слисаните люде и отсякъл:
— Така-а-а, признавате си: изяли сте магарето, а само чула сте му оставили!… Е-хеее, мене не можете да ме излъжете, не току-тъй съм ученик на най-прославения лечител в света!…
Едва сега домакините проумели що за лечител е влязъл в дома им.
— Прав си, твоя милост, имал съм късмет, че си дошъл да ме лекуваш ти, помощникът, а не господарят ти… Иначе, току-виж, оня ме набедил, че съм излапал и къщата си, нали хей там се търкаля една счупена керемида от нея! — залял се от смях болникът, забравил съвсем болките в гладния си стомах.
Жена му пък хванала надулия се от гордост ханджийски син за яката, отвела го до вратата и без да му каже дума, го изхвърлила с един силен ритник на двора, където го посрещнало с весел рев магаренцето им, което цяло-целеничко и живо-живеничко си хрупало там ръжена сламица…
Случката в дома на бедния човек се пръснала още същия ден из цялото село. Бъбриви хора я разнесли по съседните села. И така само за три дни новата слава на измамника лечител и неговия глупав помощник нашумяла из целия край, като им затворила завинаги вратите на всички домове.
Чорбаджийска дума
На един имотен селянин заболяла тежко жената.
Това се случило през лятото, когато нивите на богатия човек плачели за всяка работна ръка, затуй чорбаджията се изплашил здравата. Излязъл на улицата. Започнал да скубе косите си и да нарежда:
— Хора, пропадна ми берекетецът!… Житцето ми така ще си окапе неприбрано по нивите без грижите на работната ми стопанка! Ще позлатя този, който вдигне жена ми на крака; коня си ще продам и парите ще му харижа!…