— Стойте, братя, че голяма беда ни е сполетяла! — викнал накрая той с все гърло.
— Какво е станало? — стъписали се момците.
— Тази сутрин излязохме от село дванадесет мъже с дванадесет магарета, а сега се връщаме по домовете си единадесет ездачи, яхнали единадесет магарета… Някой от нас е загинал, братя, заедно с магарето си по пътя! — простенал същият момък.
— Не думай, бре, това не може да бъде! — запънали се другарите му.
— Ако не вярвате мене, проверете сами… И както били яхнали магаретата, момците започнали да се броят. Броили колкото броили, всеки пропускал да преброи себе си и своето магаре, затуй накрая всички навели съкрушено глави и всички въздъхнали жално-милно в един глас:
— Прав си, братко, май че най-добрият, най-достойният между нас е станал жертва на вълка единак, който отколе броди из нашите гори!…
Сетне момците сритали магаретата и закретали опечалено към Кокошарево. Яздели, час по час въздишали тежко-тежко, подсмърчали жално и един през друг се надпреварвали да говорят за изчезналия другар.
— Ако си бяхме отваряли добре очите, сега най-храбрият момък от селото ни нямаше да лежи мъртъв на пътя, повален и разкъсан от вълка… — не могъл да се успокои оня, дето пръв открил, че един от дружината им не е между тях.
— И то какъв вълк, майко мила! — подел веднага след него друг момък. — Очите му налети с кръв, устата му зее като пещ, а зъбите му големи, голеееми като тесли!
Още не довършил той, обадил се трети момък:
— Само храбрец като нашия другар може да излезе срещу такова чудовище самичък…
— И то с голи ръце! — допълнил четвъртият.
— Малко го познаваш ти него, брайно! — сопнал му се петият момък. — Без да му мигне окото, той бе готов да се бие сам с голи ръце дори с цяла глутница такива вълци!…
— Затуй изглежда не ни се е обадил, когато са го нападнали деветте настървени зверове — надявал се е, че и без нас ще се справи с тях! — чукнал се по челото шестият момък.
Без да се усети, седмият магаретар прибавил към глутницата още една дузина вълци. Осмият тутакси след него закръглил броят на вълците на тридесет. Деветият набързо повалил половината от тях. А десетия и единадесетият момък оставили на полесражението от стоте вълка, които нападнали изчезналия момък, един-единствен вълк: „голям колкото магаре, зъл като стършел“.
— И всички деветдесет и девет убити вълка, братя, нашият загинал храбрец погубил с една ръка, защото с другата през цялото време на боя държал юлара на магарето си… — пояснил накрая като очевидец дванадесетият момък от гълчаливата магаретарска дружина.
Така след всяка дума момците от славната дружина се опиянявали един други все повече и повече от подвига на своя загинал другар, та достигнали Кокошарево с горди от безумната му храброст сърца. Но току преди да влязат в селото, някой от момците изведнъж се досетил, че загиналият герой е едничка опора на старите си родители. Това изпълнило сърцата на всички отново с жал и магаретарската дружина нахълтала в мирното селце с гръмогласни проклятия към кръвожадните вълци, погубили другаря им, и със сърцераздирателни вопли за горката участ на старите му родители, останали без единствения си син…
Сепнати от проклятията и воплите, които всеки миг проехтявали все по-гръмогласно и по-сърцераздирателно над селото, жителите на Кокошарево излетели като подплашени котки от домовете си. Огледали се, зърнали отдалече разбълнуваната дружина и хукнали със свити сърца да пресрещнат момците.
— Какво се е случило? Каква беда ви е споходила, та сте се разревали като пеленачета!… — започнали да разпитват посрещачите, веднага щом наближили дружината.
— Нещастие! Голямо нещастие сполетя цялото село, народе! — ревнали в отговор още по-гръмко и по-безутешно младите хора, докато слизали кой от кой по-съкрушен от магаретата си. — Тръгнахме за града дванадесет момци с дванадесет магарета, а погледнете сега — връщаме се единадесет… Дванадесетият — най-добрият, най-храбрият момък от селото ни! — загина по пътя, след като сам с една ръка погуби деветдесет и девет вълка от стоте, които го нападнаха!
Удивени от необикновената вест, възхитени от чутовния подвиг на своя млад съселянин, посрещачите останали няколко мига мълчаливи. Сетне се спогледали с грейнали от възторг очи, па като разтворили уста, започнали на свой ред с пълен глас да прославят и оплакват героя, непожалил живота си, за да покрие с вечна слава селцето им.
Врявата продължила дълго, дълго…