В туй време между магаретата, които единствени в селото стояли безучастни към радостната врява, се завъртяло едно момиченце. Мъничко, с големи любопитни очи, то взело да брои магаретата. Броило, броило — преброило край раз-плаканите батковци ни повече ни по-малко от дванадесет мълчаливи дългоухи марковци.
— Мамо! — дръпнало тозчас момиченцето полата на майка си. — Тука има дванадесет магарета…
— Млък! — срязала го майката. — Такъв нечуван герой от селото ни е загинал, за да ни прослави по целия свят, а ти си наумила да ме занимаваш с някакви си нищо и никакви магарета!
— Но, мамичко… — не мирясало момиченцето — щом тука са дванадесет магарета, значи трябва да има и дванадесет батковци, дошли с тях!
Тези думи достигнали до ушите на майката. И като се отдръпнала от ликуващата тълпа, тя взела да брои като дъщеря си магаретата. Броила, броила — изброила също дванадесет магарета, клюмнали дълги уши край опечалените момци.
— Какво е това чудо, хора! — викнала сетне майката към гълчаливия народ. — С нашите юначни момчета са се върнали дванадесет магарета, дали и стопаните им не са толкова?
Хората отново се смълчали, накрая се спогледали:
„Май че такава ще излезе работата: нали всички магаретари влязоха в селото, всеки яхнал магарето си!“
След малко пред омърлушените кокошарци застанал сам кметът на селото и започнал да брои с кметките си очи първо магаретата: „Едно магаре, две магарета, три магарета…“ — преброил и той като майката и дъщеричката й също дванадесет магарета. След туй обърнал удивения си поглед към техните смълчани стопани, па взел да брои и тях: „Един магаретар, двама магаретари, трима магаретари…“ — преброил нито повече, нито по-малко, а точно дванадесет момци с клюмнали носове.
— Даааа… край дванадесетте магарета има дванадесет магаретари: това и децата могат да видят! — отдъхнал си накрая кметът. Сетне почесал мъдрата си кметска глава и отсякъл важно: — Туй нещо значи, народе, че нашият храбрец е победил и последния вълк, па се е върнал здрав и жив при нас!…
Кокошарци посрещнали думите му с нов залп от радостна врява.
— Ураааа! — викали до прегракване младите заедно с цялата славна магаретарска дружина. — Храбрият ни другар е отново при нас!
— Милият, победил е всичките двеста вълци, които са го нападнали, и побързал да си дойде по-скоро пак в село, за да зарадва старите си родители! — подсмърчали умилените жени.
— И сега светът ще разбере какви мъже ражда нашето село!… — сучели свирепо дългите си мустаци бащите на момците. — Шега работа ли е това, народе, да избиеш до крак с една ръка триста звяра и да се върнеш отново в село жив и здрав, цял-целеничък!…
На другия ден щастливото село дигнало в чест на героя нечуван и невиждан празник с богата гощавка, която продължила три дни и три нощи. Сетне от поколение на поколение старите кокошарци предавали на младите кокошарци дивния разказ за юначния момък от селото им, който погубил с една ръка хиляда вълци и пак се върнал жив и здрав в Кокошарево, за да прослави навеки името му по цял свят…
Враната и нейните пилета
Преди много, много години на един лъв, който в онуй далечно време бил всепризнат повелител на всички животни и птици по земята, се родил син. Когато лъвчето станало на девет дни, лъвицата майка отишла при лъва и му казала:
— Съпруже мой и татко на най-милото, най-умното, най-красивото лъвче във вселената, няма да има по-щастлива майка от мене, ако подариш на нашия син един златен кафез с най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света… Кафеза с птичетата ще сложим над леглото му, та те всеки ден да приспиват и будят сина ни с песните си. Така нашето свидно чедо ще расте ден след ден сред музика и песни, както подобава на един истински благороден принц!…
Щом чул желанието на височайшата си съпруга за височайшия им син, лъвът тутакси се прозинал с гръмовен рев, което на лъвския дворцов език значело:
„Волята ти за нас е закон, госпожо!“
Сетне ударил с могъщата си опашка три пъти по златния гонг зад златния му трон, което пък било знак за прислужниците, че трябва начаса да се явят при него, за да чуят царската му повеля.
— Излезте веднага с един златен кафез пред нашия дворец и кажете на първата птица, която зърнат там очите ви, че ние сме й заповядали да обиколи ако ще и цялата земя, но след три дни и три нощи да ни донесе в кафеза за възлюбения ни син половин дузина от най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света!… Не стори ли това в речения от нас срок, на четвъртия ден нашия палач ще свари от нея супа, до която няма да се докоснат нито нашите божествени уста, нито устата на височайшата ни съпруга, а всичко ще бъде дадено за храна на свинете ни! — изревал лъвът над прислужниците си, когато те застанали със смирено наведени глави в подножието на трона му. — Хайде, маррррш!