Първата птица, която прислужниците зърнали навън, била една черна като въглен врана, кацнала да си отпочине на фенера току пред двореца.
— Хей, рошава врано, слезни веднага при нас, има царска заповед за тебе! — викнали в един глас прислужниците към крилатата поданничка на всемогъщия лъв, зарадвани до немай къде, че толкова скоро са намерили това, което им поръчал господарят.
И нали я викали по царска повеля, враната мигом слязла при тях. Сетне — като чула поръката на лъва и като разбрала каква участ я чака, ако не изпълни заповедта му — грабнала златния кафез и размахала чевръсто криле. Полетяла към гори и пущинаци, към планини и полета да търси навред по широкия свят най-сладкопойните птичета за сина на своя повелител…
Враната се спряла най-напред на една горска поляна. Там, пръснати като житни зрънца по клоните на един разцъфнал глогов храст, опиянени от слънчевата пролетна утрин, писукали до прегракване ято сиви врабчета — неспокойни, гълчаливи.
— Чакай да послушам песните на тези грозници, да не би пък случайно те да са най-сладко-гласите… — рекла си враната и кацнала на едно дърво, което вишело клоните си току над храста с врабците.
Но още щом чула тяхното неспирно „джив-джив“ и пискливо „чик-чик“, тя цяла настръхнала от възмущение, дигнала се от дървото, размахала яростно криле и побързала да се махне по-далече от глоговия храст с пискливите врабци, като дълго-дълго мърморела сърдито:
— Не, това не са никакви певци, а позор за благородния ни птичи род!… Да бягам по-далече, колкото се може по-далече от тези креслювци, че ще повредят музикалния ми слух с тяхното ужасно „джив-джив“ и „чик-чик“. А какво ще правя без нежния си слух; нали заради него лъвът избра мене да намеря за синчето му най-сладкопойните птичета на света!…
Сърдитата врана спряла повторно чак в един шумак, където два коса унесено си подсвирква-ли. Игривите звуци звънели в шумака, сякаш се изливали от невидими сребърни флейти. Ту се извисявали нагоре като моминска песен на седянка, ту притихвали като сподавен шепот на луди-млади, ту изведнъж започвали да бълбукат ситно-ситно в притихвалия лес като ромон на раз-пенен бистроструен ручей.
Всички останали живинки мълчали, прехласнати в щастливото надпяване на младите косове. Единствена враната се наежила сърдито, разтворила тъмния си клюн и изгракала недоволно:
— Хлапаци!… Надули без всякакъв срам гърлата си и викат ли, викат, сякаш се намират на селски мегдан. Хич и нехаят, че при тях съм дошла аз, удостоената лично от божествения ни господар пратеничка да намеря за сина му най-сладкогласите певци… Ох, и тука не ми провървя късметът, и тука не случих!
И враната отново разперила криле, отново литнала по широкия свят да търси на друго място най-сладкопойните птичета за лъвския син. Летяла и се спирала навсъде, дето чуела птиче чуруликане, но нито един крилат певец в леса не можал да я възхити. Затуй, когато вече преваляло първото денонощие от тридневния срок, който й дал лъвът, тя решила да напусне гората и да опита щастието си в полето… И на втория ден заранта осъмнала върху клоните на една стара круша сред голяма нива, засята с пшеница.
Било ведро пролетно утро.
На длъж и на шир край крушата, полюшвано от утринния ветрец, се вълнувало зеленото море на изкласилата нива. А високо над него, сред синята коприна на модрото пролетно небе, трептяло засмяното слънце.
Изведнъж в пшеницата изпърпорила ранобудна чучулига. Птичето прозвъняло като стрела край враната и се устремило право нагоре — към небесната синевина, към топлото дневно светило. Сетне се крепнало като заковано в златната мрежа на слънчевите лъчи и от висинето над полето се сипнали възторжените звуци, с които чучулигата поздравявала всяка утрин изгрева на слънцето.
Те зазвънели в небесния простор, сякаш там горе невидима ръка раздвижила безброй сладко-гласи камбанки. Сетне се втурнали в луда надпревара към зеленото ширине, като че ли над житата се ливнал златен дъждец. И цялото поле начаса притихнало, заслушано в сладката песен на чучулигата. Дори утринният ветрец се спотаил сред изкласилата нива.
Но враната — ах, нашата строга врана, нашата безкрайно строга критичка на птичите песни, не харесала и този възторжен химн на сладкопойнината към животворното слънце!
— Не, и туй не е песен за двореца!… — изгракала тя недоволно и макар да била капнала от умора, дигнала се от крушата и полетяла отново да търси по-достойни певци за първородния син на лъва.