Летяла ту над високо изкласили ниви, ту над ширни тучни ливади с цъфнали треви, ту над просторни китни гори, ту над бодливи шубраци. И както преди, щом чуела нейде птиче чирикане, начаса се спирала да го послуша с надежда, че най-сетне там ще открие истинските сладкопойници. Ала все не могла и не могла да ) одобри нито една песен, все не могла да хареса нито един крилат певец.
На едно място чула да се надпяват до премала ято сладкогласи скорци — отминала ги със сърдит грак.
На друго място се спряла да послуша две пъстропери кадънки — избягала и от тях с недоволно мърморене.
На трето място заварила дружина щиглеци, които чупели кръшни гласове в сладкозвучен хор — враната не харесала и тяхната песен.
Не я възхитила и дивната песен, която изливал над гнездото си по заник слънце в една люлякова горичка щастлив славей.
Така — като летяла неуморно от едно място на друго място, от едно птиче сборище до друго птиче сборище — враната не усетила кога отлетял като че ли с нейните криле и вторият ден от определения й срок, без да намери нейде достойни певци за лъвското синче.
На другия, третия ден, се случило същото. И когато вече догаряло заревото на този последен ден от срока, който й дал лъва, за да изпълни тежката си задача, враната въздъхнала примирено:
— Ох, разбира се, че няма да ме отмине сатъра на палача!… Но по-добре да загина, отколкото да погубя сама славата си на музикална птица, като отведа в двореца на нашия повели-тел креслювци, вместо истински певци!
Веднага след туй тя размахала криле към своето гнездо, за да се прости с рожбите си, преди да отиде на смърт… Като усетили отдалече познатия нежен полъх от крилете на майка си, която не били виждали толкова дълго време, вран-четата тутакси се разписукали:
— Мама си иде!… Нашата мила мамичка се завръща — вече няма да гладуваме, няма да се плашим от страшния бухал!
Този радостен грак отекнал в сърцето на враната тъй сладко, звъннал в ушите й тъй мелодично, че тя занемяла от щастие, окаменяла като омагьосана от умиление.
— Майко мила, каква стара глупачка съм била!… — викнала накрая тя така гръмко, че чак дърветата наоколо потреперали. — Три дни обикалях като луда по гори и полета, по шубраци и усои; три дни слушах какви ли не креслювци с надежда да открия най-сладкопойните птичета за синчето на нашия повелител, а те били в моето гнездо!
След туй щастливата майка се втурнала бурно при гълчаливите си рожби и дълго ги прегръщала, милвала. Сетне ги натикала чевръсто до едно в златната клетка, която й дали при тръгването прислужниците на лъва, па полетяла гордо-гордо право към двореца, за да ги поднесе в дар на малкия принц…
Като поставила кафеза със своите вранчета над леглото на заспалото лъвче, макар да била много уморена, враната не се прибрала в гнездото да си отпочине, а кацнала на едно дърво, опряло клоните си току до прозореца на спалнята, където лъвчето похърквало блажено. И загледана с умилени очи към рожбите си, тя се унесла в сладки мечти:
„Ще съмне, първите лъчи на слънцето ще погалят клетката с рожбите ми и те начаса ще надуят сладкогласите си гърла. Целият дворец ще екне от дивната им песен… Ще се събуди лъвът, ще се събуди лъвицата, па дълго-дълго ще се чудят откъде се е взела тази нежна музика в двореца им. Накрая двамата ще хукнат като омагьосани към покоите на синчето им, откъдето иде песента… «Ах, милата врана, лишила се е от децата си, за да направи щастлив сина ни! — ще викне удивената лъвица, когато познае рожбите ми. — Награди я щедро, съпруже мой, че по-сладкопойни птичета не съм чувала нийде по света!» Лъвът ще изпрати прислужниците си да ме повикат и когато застана смирено при него, ще ме попита: «Кажи каква награда искаш за щедрия дар, който донесе на нашия син; каквото пожелаеш, това ще получиш!» Всяка глупава птица на мое място ще поиска от повелителя ни да я провъзгласи за първа между пойните птици. Но аз ще бъда по-скромна и ще си пожелая само да ме назначи за придворна дама, за да се грижа за музикалното възпитание на принца и да бъда по-близо до рожбите си, които ще станат царски певци!“
Ала едно мечтала враната през нощта, друго й донесло утрото!…
Когато съмнало и първите слънчеви лъчи затрептели като зайчета по прозорците на покоите, в които спяло безгрижно лъвчето, дворецът наистина екнал. Но залите му не се огласили от нежна птича песен, а се разтърсили от оглушителния грак на пробудените вранчета и отчаяния рев на изплашеното лъвче.
— Оле-лееее, мамо, спаси ме, шест страшни чудовища искат да ме лапнат!… Оле-лееее!… Помооооощ! — ревяло до посиняване лъвчето, като гледало големите човки, зинали страшно над главата му.