Минало време.
Когато решил, че поръчката му вероятно вече е готова, чифликчията се запътил към кожухаря и още отдалече се провикнал весело:
— Ей, съседе, готови ли са моите кожухчета?
— Готови са, готови са — току-що ги завърших, съседе! — подал глава от работилницата си кожухарят.
— И калпакът ли?
— И калпакът, и калпакът… Чифликчията изтичал радостно до работната маса на кожухаря. Ала като видял трите кожухчета и калпака до тях, само дето не припаднал от изненада. Сетне смръщил вежди и ревнал с цяло гърло:
— Какво си направил ти, бре нещастнико?!…
— А че, каквото виждаш: три кожухчета и един калпак… — отвърнал кротко майсторът. — Нали така ми поръча?
— Но погледни ги колко са малки, глупако!… За ръкавици на ръцете ми няма да стигнат, та камо ли да се облека в тях! А и калпака сякаш за коте си го правил.
— Е, съседе, не се гневи… — разперил ръце кожухарят срещу посинелия от ярост чорбаджия. — Три кожухчета и един калпак ми поръча да ти направя, това ти и измайсторих — какво повече искаш! Колкото за големината, и дума не е ставало… Аз мислех, че си поне толкова умен, за да знаеш какво може да стане от една овча кожа — нали от нея със зор става само едно кожухче!… Овцата, съседе, не е като ратая ти — по три кожи на годината от него да смъкваш! Така ли е?
На тия прави думи чифликчията не можал нищо да отвърне. Само свил юмруци, изпъшкал тежко, па побягнал с рев навън…