Ала мъката на сиромаха не достигала до сърцето на дядо поп. Ухилен до уши, той продължавал да навива разговора само към това, което вече, си бил наумил:
— Е, щом си заклал веднъж добичето, то без гощавка няма да се отървеш, Стоене!… Затуй рекох да те подсетя, чедо: в залисията си да не забравиш да поканиш на гощавката и дядо си поп, брей!
Накрая сиромахът, като виждал, че няма да се отърве без нищо от натрапника, присвивал кисело вежди и го поканвал с половин уста на гощавката. Но това никак не пречело на дядо поп вечерта да се намести пръв на сиромашката трапеза и там да се налапа за трима и да си сръбне за петима…
Друг път дядо поп пресрещал селянки, които се връщали от работа в полето. Една носела кошничка с грозде; друга — торбичка с ябълки; трета — завити в месалче праскови или круши.
— Какво носите, невести? — спирал ги тутакси насред пътя дядо поп.
— Ами пътем се отбихме коя в лозенцето, коя в градинката си, та набрахме по малко грозденце, ябълчици и крушки за децата, дядо попе… — отвръщали изтръпналите жени, като гледали по-бързо да го отминат и така да се отърват от лакомията му.
Но той заставал пред тях и без жените да го канят, мушвал огромната си шепа в някоя от кошниците, като в същото време боботел сладко-сладко:
— Ех, че сочно грозденце — таман за дядо ви поп, както са пресъхнали устата му от жегата!… Уф, шекер, шекер, а не грозде… Да сте ми живи, да се не отървете от здраве, невести!
И докато майките се усетят, той изпразвал половината от гроздето, набрано за децата им, в голямата си като кофа калимавка. Същата участ сполетявала и ябълките, и прасковите, и крушите…
Така години наред не минавало ден дядо поп да не си изпроси нещо от беднорията на Голтупан, макар че в къщи си имал всичко в изобилие.
Хората се видели в чудо.
На всички додеяла попската просия.
И всички взели да си блъскат главите как да се отърват от неговата ненаситна лакомия… Само и само да не ги види дядо поп, жените започнали да заобикалят къщата му през девет улици; мъжете пък, щом го зърнели, бягали от него като от ламя. Но алчният поп все намирал начин да ги надхитри и правел-струвал всеки ден пак мъкнел към дома си нещо изпросено — кога пържолки от току-що заклано прасе, кога бутче от агънце-сукалче, кога чувалче с картофи или кошничка бобец. Не се отказвал да спохожда често-често и хорските домове, та през две, през три вечери все намирал повод да се намести по-канен-непоканен на нечия сиромашка софра. Накрая Голчо наумил да даде на ненаситника такъв урок, че веднъж завинаги да отърве селото от лакомията му…
Една заран, още щом слънцето позлатило с първите си лъчи сламените покриви на къщурките в Голтупан, сиромахът потропал с кривака си върху яките попски порти.
— Какво те е подгонило така рано-рано към мене, бре Голчо? — подал след малко навън рошавата си глава дядо поп.
— Ами дойдох да те помоля за нещо, отче попе… — отвърнал тихо с наведени надолу очи Голчо.
— Че за какво има да ме молиш, с какво мога да ти услужа аз! — настръхнал начаса дядо поп, като си помислил, че беднякът идва при него да си изпроси малко житце от претъпкания му хамбар за хлебец на многолюдната си гладна челяд. — Нима не знаеш, чедо, че съм по-беден от най-бедния човек в селото и нищичко, ама нищичко си нямам!…
— Е, ако ти нямаш, аз имам… — прекъснал оплакването му Голчо.
Сетне — като долепил устни до ухото на дядо поп — сиромахът му разказал на един дъх:
— Знаеш, отче попе, че живея със съседи опак хора… Сто пъти им думах да си пазят прасенцето и да не го пускат в моя двор, че ми прави пакости. Ама те все не се разбираха от блага реч й правеха каквото правеха, току прогонваха пакостливата си гадина у нас, в двора ни. Търпях дълго. Но вчера — като видях, че проклетото му прасе изровило до корен пипера в градината ни — на очите ми притъмня, грабнах един кърпел и с два-три удара го оставих на място, светих му набързо маслото… Жената още снощи го почисти, опърлихме го и тая вечер се каним да го изпечем във фурната с кисело зеленце и люти чушчици; за късмет съм запазил у дома и една дамаджанка с червено винце, та ще има и с какво да полеем блажнинката!…
— Голям грях си сторил, Голчо, дето си погубил чуждата животинка… — намръщил се дядо поп и поклатил укорно голямата си космата глава, когато сиромахът завършил изповедта си.
— Знам, отче попе, знам… — изплакал със сподавен глас Голчо. — Нали затуй сега съм подранил още в тъмно у дома ти, за да те поканя на вечеря, та като разделя с тебе, божия служител, добитото с грях, дано грехът ми стане по-малък и отърва пъклото!… Няма да ми откажеш, а?