„С огън и меч“ се посреща от читателите с огромен интерес. Романът предизвиква спорове и разговори в общонационален мащаб. Той увеличава тиражите на периодичните издания, които го печатат в отделни откъси. Видният учен от Краков, проф. Тарновски пише по този повод:
„… когато излизаше «С огън и меч», нямаше разговор, който да не започва с романа и да не завършва с него; за героите на романа се говореше и мислеше, като за живи хора …“
Същевременно, без да отрича литературните достойнства, на книгата, прогресивната критика упреква Сенкевич в изопачаване на историческата истина, в пренебрегване ролята на народа, в идеализиране образите на висшето съсловие.
През 1886 година Сенкевич завършва втората част на трилогията, „Потоп“, в която пресъздава борбите на полския народ срещу нашествието на шведите. В тази творба идейната позиция на автора е коренно различна. В „Потоп“ е показан патриотичният порив на целия народ в неравната борба срещу нашествениците и продажните машинации на земевладелците.
„Пан Володкйовски“ — последната част на трилогията, се характеризира с известно отстъпление от голямата историческа тема, за сметка на приключенската романтика.
Трилогията на Хенрик Сенкевич остава и до днес едно от най-популярните произведения в полската литература. В нея намира пълен израз зрелият талант на писателя. С лекота и високо майсторство той рисува незабравимите образи на Заглоба, Володйовски, Скшетуски, които и сега притежават нарицателно значение в полската действителност. Читателят следи с неотслабващ интерес увлекателния разказ, необикновените приключения на героите, сочния хумор.
Както в най-мрачната епоха на Османското иго — Паисий Хилендарски написа и сам се залови да разпространява своята „История .славяноболгарска“. за да възвърне вярата и подкрепи духа на своя народ, така Хенрик Сенкевич в периода на чуждото владичество връща милионите читатели към героичното минало на полския народ, за да се преклонят пред силата на патриотизма и оръжието на прадедите. Произволната в случая аналогия е основателна единствено по отношение на целта, която иска да постигне авторът със своите трудове. Това се отнася не само за трилогията, но и за другия забележителен исторически роман „Кръстоносци“, завършен през 1900 година. Когато историческите романи на Сенкезич се превръщат в настолни книги за цели поколения, тяхната стойност става неизмерима и необозрима, като стойността на всяка голяма литература.
В края на миналия век Хенрик Сенкевич вече е широко известен далеч зад пределите на своята страна. Издатели от чужбина се обръщат към него, за да получат права за издаване и преиздаване на романите му. Лично прославената по това време френска актриса Сара Барнар го моли за авторизация на сценичната преработка на романа „С огън и меч“. Политически и обществени дейци търсят мнението му по различни въпроси. Журналистите следят всяка стъпка на писателя. Където и да се появи той, веднага става център на внимание. Във връзка с необикновената си популярност, Сенкевич споделя с издателя си Едуард Лео:
„Чувствувам задоволство, че съм извършил нещо, което намира признание. Но искам поне от време на време да бъда обикновен човек, за когото вестниците не пишат, когато го боли главата …“
Хенрик Сенкевич изненадва биографите и изследователите на неговото творчество с изключителното си трудолюбие и плодовитост. Има периоди, през които той пише едновременно две книги и събира материали за трета. Ежедневието му е изпълнено с труд — преглежда коректури, нанася поправки, променя цели епизоди, участвува в обществени дискусии, отговаря на критичните бележки в печата. Почти няма ден, нито миг, в който мисълта и съзнанието на големия писател да не са заети с литературно-творчество и идеи. Той рядко се застоява на едно място повече от няколко седмици. Пътува из Полша, по цяла Европа с купищата исторически материали, мемоари, справки. Пише у дома си във Варшава, в хотелските, стаи к Краков, често посещава Закопане или някои от курортите в подножието на Алпите, отбива се в Париж, гостува на приятели в Лвов. Възхищава се от сбирките на забележителния мадридски музей. Прадо, вглъбен в себе си се разхожда по тесните калдъръмени улички на Рим, Венеция или Флоренция, замисляйки начални епизоди и сцени за бъдещия си голям роман „Quo Vadis“. Едно от многобройните му пътешествия води през българските земи — на път за Истамбул и Гърция. Навсякъде писателят събира впечатления, които споделя в многобройните си писма до роднини и приятели.