Впрочем най-малко трябва да съжаляваме за призраците. Тези стари тъпаци знаеха само да дрънчат с ръждясалите си вериги, да стенат и да въздишат. Нека си вървят.
А колко интересни все пак биха могли да бъдат те, стига да пожелаят. Старият джентълмен с ризница, живял още по времето на крал Джон, се връщал веднъж на кон у дома си и бил, както разказват, промушен с нож в гърба в покрайнината на същата гора, която аз виждам сега от прозореца си. Тялото на нещастния джентълмен било хвърлено в рова с вода, който и до днес се нарича „Гробницата на Тор“. Сега водата в рова е пресъхнала и стръмните му склонове са обсипани с жълти иглики. В ония времена обаче, когато застоялата вода в него е достигала до двайсет стъпки дълбочина, мястото е било доста мрачно. Защо се появява той нощем по горските пътечки, та щом го видят, децата загубват ума си от ужас, а селските момчета и момичета, които се прибират у дома си след танците, бледнеят и смехът замира на устните им? Защо вместо това той не дойде при мен да си поговорим? Аз бих го посрещнал с удоволствие, бих му предложил креслото си, стига той да бъде весел и общителен. Колко чудесни истории би могъл да ми разкаже той! Участвувал е в първия кръстоносен поход, слушал е ясния и звучен глас на отшелника Петер, срещал се е лице с лице с великия Годфрид Булонски, стоял е може би със сабя в ръка при Ранимид. Да поговориш вечер с такъв пзрирак, е къде по-интересно, отколкото да прочетеш цяла библиотека исторически романи. Как са минали за него тия осемстотин години след смъртта? Къде е бил? Какво е видял? Ходил ли е до Марс? Говорил ли е с неизвестните същества, които може би живеят в огнената маса на Юпитер? Какво е разбрал от великата тайна? Открил ли е истината? Или и той като мене е все още само пътник, тръгнал към неизвестното?
Ами вие, нещастна и бледа монахиньо в сива одежда? Казват, че всяка вечер в полунощ в прозореца на разрушената кула се появявало вашето безкръвно лице и долу сред кедрите се чувал звън на меч, срещнал щит.
Аз отлично разбирам вашата печал, скъпа лейди. И двамата младежи, които са ви обичали, са паднали убити, и вие сте се оттеглили в манастир. Повярвайте ми — искрено ви съчувствувам, но защо трябва да се пропилява всяка нощ в безсмислено припомняне на мъчителната случка? Не е ли по-добре да я забравите? Та помислете, скъпа, възможно ли е ние, живите, да прекарваме целия си живот в хленчене и кършене на ръце, спомняйки си неправдите и злините, които са ни били причинени в детството? Нали всичко е минало отдавна! Ако той беше останал жив, вашият брак можеше да излезе и несполучлив. Не искам да кажа нищо лошо, но би трябвало сама да знаете, че дори бракове, сключени след искрена взаимна любов, понякога се оказват несполучливи.
Чуйте моя съвет, лейди! Поговорете открито с двамата млади хора. Убедете ги да си стиснат ръце и да се помирят. Не стойте вън в студената мъгла. Влезте всички при мен и нека си поговорим за нещо смислено.
Защо така упорито искате да ни плашите, нещастни, бледи призраци! Нима не сме ваши деца? Хайде, станете ни мъдри приятели. Разкажете ми как са обичали младежите по време на вашата младост и как момичетата отговаряха на тяхната любов. Какво мислите, много ли се е изменил светът? Имаше ли и по ваше време модерни жени и момичета, ненавиждащи вечните гергефи и чекръци? Много по-лош ли беше животът на слугите на вашите бащи от този на днешните свободни граждани, които живеят в бордеите на Ист Енд и по четиринайсет часа на ден шият домашни пантофи, за да изкарат девет шилинга седмично? Според вас усъвършенствувало ли се е чувствително обществото през последните хиляда години? По-лошо ли е станало то или по-добро? Или си е все същото в общи линии, само че ние наричаме нещата с други имена? Споделете с мен вашите наблюдения!
Но ако вземеш твърде често да общуваш с тези призраци, и те скоро ще ти омръзнат.
Представете си, че човек е скитал на лов цял ден и е капнал от умора. Той мечтае само да се добере по-скоро до леглото. Едва е успял обаче да престъпи прага на спалнята си, когато зад завеските се разнася гробовен смях и умореният ловец сподавя дълбоката си въздишка и се приготвя за неизбежното — да поговори два-три часа със стария скандалджия сър Ланвал, този същия, с копието. Ние знаем наизуст всичките му истории, но той ще ни ги разкаже отново, при това гръмогласно. Ами ако в съседната стая спи леля ни, от която очакваме един ден да получим наследство, и тя се събуди и чуе всичко! Без съмнение тези разкази са били подходящи за кръглата маса, но ние сме сигурни, че леля ни няма да ги одобри — да вземем например историята за сър Агравейн и жената на бъчваря! А призракът непременно ще я разкаже.