Или пък си представете, че камериерката влиза в стаята и съобщава:
— Извинете, сър, очаква ви дамата с воала.
— Как, пак ли! — възкликва жена ви, като откъсва поглед от работата си.
— Да, госпожо. Ще заповядате ли да я заведа горе в спалнята?
— По-добре попитай господаря си — отговаря съпругата. От тона й разбирате, че ви очакват няколко крайно неприятни минути веднага след като камериерката излезе от стаята, но какво бихте могли да направите?
— Да, да, покани я горе — казвате вие и камериерката излиза, като затваря след себе си вратата.
Жена ви оставя работата си и става.
— Къде отиваш? — питате вие.
— Ще спя в детската стая — следва студеният й отговор.
— Това ще бъде неучтиво — убеждавате я вие. — Ние сме длъжни да бъдем вежливи с бедната жена. В края на краищата би могло да се каже, че стаята е нейна. Тя отдавна се появява там.
— Много е странно — отговаря любимата ви съпруга, — но тя никога не се появява в твое отсъствие. Не мога да проумея къде стои, когато ти си в града.
Това е несправедливо и вие не можете да сдържите възмущението си.
— Как можеш да говориш такива глупости, Елизъбет! — възкликвате вие. — Аз се държа с нея само вежливо, нищо повече.
— Някои Мъже имат странни представи за вежливостта — отговаря Елизъбет. — Но нека не се караме. Аз просто не искам да ви преча. Където са двама, третият е излишен.
След тези думи тя се оттегля.
А дамата с воала все още чака горе. Интересно е колко ли ще стои тук и какво ще стане, след като си отиде.
Страхувам се, че в нашия свят за вас, призраци, няма място. Помните ли как се явяват те на Хайауата — скъпите на човешките сърца призраци? Той ги молил да се върнат при него, да го утешат. „И един ден те дошли в уигуома, седнали мълчаливо край огнището, вледенявайки въздуха за Хайауата и смразявайки усмивката на Смеещата се вода.“
В нашия свят няма място за вас, нещастни, бледи призраци. Не ни смущавайте. Оставете ни да забравим. Вие, пълна и възрастна госпожо, с посивяващи редки коси, с помътнели очи, с двойна отпусната брадичка, със загрубял глас от резките забележки и оплаквания, без които за съжаление не може да се води домакинство, сега ме оставете, моля ви. Аз ви обичах, когато бяхте жива. Колко мила и прелестна бяхте! Помня ви в бялата рокля сред цъфналите ябълки. Но вие сте мъртва и сега вашият призрак смущава сънищата ми. По-добре би било той да не ме посещава.
И ти, старче, дето глуповато ме гледаш от огледалото, когато се бръсна, защо така натрапчиво се въвираш в очите ми? Ти си призракът на веселия младеж, когото познавах някога. Ако беше останал жив, той щеше да постигне много — аз винаги съм вярвал в него. Защо ме преследваш? По-добре е да си го спомням такъв, какъвто беше. Никога не съм допускал, че той ще се превърне в един тъй жалък призрак.