За изкуството да вземаш решение

Джеръм К. Джеръм За изкуството да вземаш решение

— Е, кой от двата ще ме посъветваш да взема, мила? Нали разбираш, с червения няма да мога да нося лилавата си шапка.

— Тогава защо не вземеш сивия?

— Да, да, мисля, че сивият ще ми върши повече работа.

— Материята е чудесна.

— Да, и самият цвят е чудесен. Нали разбираш какво искам да кажа, мила? Не е обикновено сиво. Въпреки че сивият цвят винаги си е малко безличен.

— Е, да, но е спокоен.

— Спокоен е, разбира се, но червеният е така топъл. Червеният те кара да чувствуваш топлина дори когато не ти е топло. Нали ме разбираш, мила?

— В такъв случай вземи червения. И той ти отива.

— Наистина ли мислиш, че ми отива?

— Да, разбира се, особено когато страните ти имат цвят.

— Ето това му е недостатъкът на червеното. Не, мисля, че сивото е все пак по-безопасно.

— Значи, смятате да вземете от сивия, госпожо?

— Да, струва ми се, че така ще е най-добре, нали, мила?

— Аз самата много го харесвам.

— Материята изглежда здрава. Ще го гарнирам с … О, не сте го отрязали още, нали?

— Тъкмо се канех, госпожо.

— Почакайте за миг. Искам да хвърля още един поглед на червеното. Знаеш ли, мила, изведнъж ми дойде на ум колко ще му отива кожа от чинчила на това червено.

— Да, ще му върви.

— А както знаеш, аз имам кожа от чинчила.

— Тогава вземи червеното. Защо не?

— Защото трябва да мисля и за шапката.

— Нямаш ли друга освен лилавата, която би могла да носиш с него?

— Не, никаква, пък тази така добре ще подхожда на сивото. Да, мисля, че ще взема сивото. Един много приличен и неутрален цвят.

— Четиринадесет ярда ли казахте, госпожо?

— Да, четиринадесет ще ми бъдат предостатъчни, защото ще го комбинирам с … Една минута, моля. Знаеш ли, мила, ако взема сивия, тогава няма да има какво да нося с черния жакет.

— Но той върви и със сиво.

— Не особено, не толкова добре, колкото с червено.

— В такъв случай ще взема от червеното. Виждам, че и ти го харесваш.

— Не, лично аз предпочитам сивото, но човек трябва да се съобразява с толкова много неща… Господи боже, верен ли ви е часовникът?

— Не, госпожо, с десет минути е назад. Ние винаги държим часовника си малко назад.

— А в дванадесет и четвърт трябваше да бъдем при мадам Дженъуей. Колко време отнема това пазаруване. В колко тръгнахме?

— Струва ми се, около единадесет.

— Не, в десет и половина, сега си спомням. Нали се бяхме уговорили, че ще тръгнем в девет и половина. Вече два часа сме тук.

— А не сме направили още нищо.

— Буквално нищо, а аз имах намерение да свърша толкова много работи. На всяка цена трябва да отида при мадам Дженъуей. В тебе ли ми е портмонето? Чакай, чакай, у мене е.

— Е, реши ли най-после кое ще вземеш, червеното или сивото?

— Да ти кажа право, и аз вече не знам. Преди минута уж бях решила, а сега всичко ми излезе от ума. Да, да, спомням си, червеното. Да, червеното ще взема. Не, впрочем не червеното, а сивото.

— Но накрая ти се спря на червеното, не помниш ли, мила?

— О, да, наистина, права си. Ето защо не обичам да пазарувам. Понякога така се обърквам.

— Решавате да вземете от червения плат, така ли, госпожо?

— Да, да! Той е по-подходящ, нали, мила? Ти какво мислиш?… Нямате ли някои други тонове червено? Този е толкова грозен.

Продавачът й припомня, че тя вече е видяла всички останали тонове и е избрала именно този като най-красив.

— Ах, да — отвръща тя с вид на човек, от чиито плещи са паднали всички земни грижи. — В такъв случай ще трябва да взема от този. Няма какво повече да се колебая. Загубих цялата си сутрин заради това.

Вън от магазина тя изказва три неоспорими възражения срещу червения плат и четири необорими довода в полза на сивия, който всъщност е трябвало да купи. Чуди се дали не биха й го сменили, ако се върне и помоли за това управителя на универсалния магазин. Приятелката й, която вече е гладна и иска да обядва, я уверява, че няма да й го сменят.

— Ето защо мразя да пазарувам — казва тя. — Не ти остава време да си помислиш. — И се зарича никога вече да не стъпва в този магазин.

Ние й се присмиваме, но дали сме по-добри от нея? Кажете ми искрено, самолюбиви приятелю, не сте ли стояли пред разтворения гардероб, чудейки се дали ще й се сторите по-представителен, ако си облечете костюма от груб туид, който така възхитително подчертава широките ви плещи, или общоприетия черен редингот, който може би е все пак по-подходящ за фигурата на един мъж, наближаващ… да речем, двадесет и деветте? А може би най-добре би било да се явите пред нея в костюм за езда? Нима не сме я чували да казва колко добре изглеждал Джоунз с ботуши и брич, а пък, „дявол да го вземе“, ние имаме по-хубави крака от Джоунз. Колко жалко, че бричовете за езда в наше време ги шият широки като чували. И защо мъжката мода все повече се стреми да скрие мъжките крака? Колкото по-безсрамно жените откриват своите, толкова по-срамежливо ние крием нашите. Защо ни се струват немислими днес плътно прилепналите трика и спретнатите, къси до коленете панталони на нашите прадеди? Дали сме станали по-скромни, по-благоприлични, или е настъпил някакъв упадък, който ние благоразумно се мъчим да укрием?