И в шегите с полицаите удоволствието не остава само твое. Може би защото аз не действувах благоразумно. Сега, като си спомням всичко това, ми идва на ум, че Ковънт Гардън и Грейт Молбъръ стрийт са били крайно неподходящи места за този вид шеги. Да нахлупиш над очите каската на някой дебел полицай, е една изключително забавна шега. Докато той се мъчи да си освободи главата, ти му задаваш разни смешни въпроси и в момента, в който вече си измъква каската, ти изчезваш. Но тази игра не трябва да се играе в такъв район на града, където на всеки десет метра се падат по трима полицаи. Защото, ако другите двама полицаи, които от десет минути те държат под око от съседния ъгъл, забележат какво правиш с третия, няма да ти остане време да се насладиш достатъчно на ситуацията. Когато вече си пробягал цялата Грейт Титчфийлд стрийт и два пъти си обиколил Оксфърд Маркит, започваш да мислиш, че една шега не бива да продължава прекалено дълго, защото има опасност да стане отегчителна. Започваш да си мислиш също, че е време вече да се прибереш, да се видиш с приятелите. „Законът“ обаче, нараснал от подкрепленията на шест или седем мъже, тъкмо започва да се наслаждава на гонитбата. Да, като тичаш по Хъноувър скуеър, си представяш сцената в съда на следващата сутрин. Ще те обвинят, че си нарушил обществения ред в пияно състояние. Излишно ще бъде да обясняваш на съдията (или по-късно на близките си), че само си се опитвал да подражаваш на героя на един роман, който с всички свои лудории е будил само възхищение. Ще те глобят обичайните четиридесет шилинга и следващия път, когато отидеш у Мейфийлдови, момичетата няма да си бъдат в къщи, а мисиз Мейфийлд, която винаги е проявявала майчински грижи към теб, ще ти поговори сериозно и ще поиска да й обещаеш, че никога вече няма да сложиш капка алкохол в уста.
Благодарение на младостта и на здравия си организъм при Нотинг Хил успяваш да се отървеш от преследването; и за да избегнеш възможността от някакви непредвидени случки при връщането, прибираш се в Блумзбъри, обикаляйки чак през Кемдън Таун и Излингтън.
Простих се със склонността към подобен род шеги в ранните часове на една неделна утрин, докато висях вкопчан здраво в олука на някаква къща, разположена в една странична улица на Сохо, като се заклех тържествено пред самото провидение. Обърнах се към него като мъж към мъж. „Помогни ми да се измъкна оттук (мисля, че точно това бяха думите, които прошепнах тогава) и никога вече няма да си устройвам шеги.“ Провидението се съгласи на сделката и ми помогна. Но това измъкване беше толкова сложно — в него се включваха един счупен прозорец на покрива и три счупени глобуса на газови лампи, два часа престой в една изба за въглища и една златна лира за палтото, което някакъв келнер ми зае, — че когато най-после се добрах до стаята си и огледах онова, което беше останало от мене, не можах да се сдържа и да не си кажа, че провидението все пак можеше да свърши работата и по-изкусно. Тези мисли, разбира се, не събудиха у мен желание да наруша договора; бях се налудувал вече и сега стремежът ми беше към скромен и тих живот.
Потърсих съответно нов образец и скоро намерих един, който отлично подхождаше на намеренията ми. Германският професор беше станал много популярен литературен герой в този период. Носеше косите си дълги и, общо взето, беше малко небрежен, но затова пък сърцето му бе от стомана, а понякога и от злато. Болшинството от героите в книгата, преценявайки по външността му и по разговорите — на повален английски, отнасящи се главно до покойната му майка и малката му сестра Лиза, — го смятаха за безинтересен, но те не знаеха за сърцето му. Най-ценното му притежание беше някакво куцо куче, което той беше спасил от една жестока улична тълпа; и когато не говореше на развален английски, той галеше кучето.
Но неговата специалност беше да спира подплашени коне и по този начин да спасява живота на героинята. Това, комбинирано с разваления му английски и кучето, го правеше неотразим.
Този образ ми се стори така приветлив и спокоен, че реших да го опитам. Аз, разбира се не можех да бъда немски професор, но можех, както го и направих, да нося косата си дълга въпреки че всички ме съветваха да не я нося дълга, най-вече малките момчета. Помъчих да се сдобия с куцо куче, но не успях. Един едноок търговец в Севън Дайълз, към когото прибягнах като към последна възможност, предложи да ми окуци едно срещу допълнителни пет шилинга, но аз отхвърлих предложението му. Късно една нощ обаче случаят ме срещна на улицата с някакво гладно и измършавяло, без определена порода псе. Не беше куцо, но изглеждаше доста болнаво. И понеже нямах чувството, че отнемам от някого някаква особена ценност, примамих го в къщи и взех да го храня. Изглежда обаче, че съм го прехранил. Накрая то тъй заякна, че не можеше да ми свърши никаква работа. На всичкото отгоре се оказа и с лоши навици, а беше твърде старо, за да го отучвам. И псето стана проклятието на квартала. Основното му занимание се състоеше в това да души кокошките и да задига зайци от витрините на месарниците. За разнообразие понякога душеше котки и плашеше децата, като се мушкаше между краката им и скимтеше. Имаше моменти, в които бях готов аз самият да го окуця, стига да можех да го докопам. Нищо не постигнах с това куче, нищо. Хората, вместо да ме похвалят, че съм спасил живота на едно умиращо от глад животно, ме наричаха глупак и ме предупреждаваха, че ако аз не удавя звяра, те ще го удавят. И това куче напълно провали характера ми — имам пред вид характера, който исках да си създам в онзи период. Как можех да минавам пред хората за младеж със златно сърце, когато ме сварваха насред улицата да замервам с камъни собственото си куче? А единствено камъните успяваха да го достигнат и да го укротят.