„Но кое от двете е истината?“ — развикаха се отчаяно клетите деца, свикнали на удобния свят на аксиомите, готовите фрази и формули и стериотипите.
„Истината е, че в голямото изкуство никога няма само една истина“ — отговорих. — „Всеки сам търси своята…“
Питах се правилно ли съм постъпила в отношението си към тези крехки и неукрепнали сърца и умове. Сега, след години натрупан опит, плод на житейските страдания, знам, че няма друг верен път, че не трябва да възпитаваме интелектуални папагали и безличия, а мислещи, търсещи хора. Натрапчивият дидактизъм убива способността да се търси и копнежа на човешкия дух към интелектуални приключения и вълнения.
Ще споделя, че от навлизащите нови елементи в образователната система най-силно ме безпокои тестовата форма на изпитване. Не че я отхвърлям по принцип. Заедно с други методи, тя би могла да свърши чудесна работа за бърза проверка на знанията. Но, ако е единствена, превръща се в сериозна заплаха за езиковата култура на младите хора.
Предполагам, че доста от вас са гледали големия български филм „Козият рог“. Едно от нещата, които ми направиха впечатление, е удивително малкият брой думи, използвани от героите. Половината бяха междуметия, а другата половина — думи, чиято семантика е пряко свързана с непосредствените биологични нужди: „мляко“, „сирене“, „коза“, „къща“, „стадо“ и т.н. За онази тъмна епоха на робство и средновековен мрак този речников фонд е напълно нормален. Но, питам се, нормално ли би било, ако нашите деца сега, в днешния ден и век притежават не по-голямо словесно богатство от силните и сурови мъже и жени в „Козият рог“?!
„В началото бе Словото“ — казва свещената за всички християни книга. И е права! Словото стимулира мисълта, поддържа светлината на духа, крепи достойнството, разширява стремежите към добро, възвисява и облагородява.
Като ограничаваме изпита до формата на елементарни тестове, ние залагаме фермента на бъдещи тъпоумни и послушни безмълвници. По-малко думи с техните значения води до по-малко мисли. Чудя се умишлено ли е това или е плод на идиотизма на някой „мъдър ум“ в образователната сфера на системата на държавно управление?
До какво води свеждането на проверката на знанията до теста? Ето някои от последиците:
— обедняване на речта;
— тотално пренебрегване на правописа;
— неспособност на младия човек да напише сам дори едно писмо или една молба за постъпване на работа;
— неспособност да се изразяват вълненията и мислите, да се воюва за правата, да отстояваш своята личност.
Ами че това си е направо духовна кастрация!
Знам как ще ми опонират привържениците на теста: „Не знае ли тази нафталинена драскачка“ — ще изсумтят те презрително — „че в цяла цивилизована Европа и в САЩ тестът е в основата на образованието?!“
Да, тестът действително се използва често и широко, особено в американската образователна система. Ако, обаче, си направите труд да почетете повечко, скъпи ми опоненти, ще видите, че това е само една от формите на изпитване.
В САЩ едва ли ще можете да влезете в един от университетите на Бръшляновата лига с вярно попълване на тест. Есетата, докладите, самостоятелните научни изследвания са в ядрото на всеки учебен курс. Наред с това, красноречието и свободата на изразяване се развиват и облагородяват още от ранна училищна възраст в клубове по дебати, драматургия, литературно творчество и т.н.
В една английска детска градина дечицата, както бях осведомена, си избирали председател на групата, след като всяко дете се изправи пред другите и произнесе слово на „кандидат за изборната длъжност“. Ако смятате, че преувеличавам, проверете сами. Детската градина, за която говоря, практикуваше този метод още през 1983 г. И се намира в Блакроуд, Болтън.
Ето затова по света са рядкост млади хора, които не могат да напишат и SMS или трите имена на баба си без правописни грешки и влизат в библиотека като хуни, без дори да си свалят шапките.
Нещо друго, което силно ме тревожи, е закърняването на патриотичното възпитание в българското училище.
Наскоро бе проведена кампания за закупуване на националното знаме за всяко училище. Уважавам тази идея. Но без дълбоко вкоренена любов към Отечеството, тя се превръща в куха черупка. Младите хора може и да слушат химна на Републиката ни с ръка на сърцето като своите американски връстници, но грижим ли се да култивираме в младите сърца истинска любов към Родината? Отвсякъде се бълва нихилизъм. Внушава се на младежите, че българите са тъпи, че тук не може да се живее, че родното е по-низше, по-недостойно, по-грубо от останалия цивилизован свят. Ако не ми вярвате, разгърнете някой вестник или просто пуснете телевизора.