Една типична „мила родна картинка“! На мен лично страшно ми дожаля за онова дете, учено да вярва от малко, че всичко може да се купи с пари — любов, знание, учение, права.
От „дребните“ несправедливости в школото тръгва спиралата надолу, към мрака.
Умни и почтени деца не могат да си платят таксите за университетите, а разглезени простаци с богати татковци завършват с рушвети или заплахи купено ерзац образование и стават лекари, юристи, хора от върхушката на държавното управление.
Не съм сигурна каква е рецептата, но нещо трябва да се направи. След пет-десет години може да се окаже безнадеждно късно…
И, най-сетне, иска ми се да кажа няколко слова за нерадостната участ на българския учител:
С ниското заплащане, обект на презрение и подигравки от страна на политици и чиновници, „морско свинче“ за безумни министерски експерименти и мишена на целия гняв, натрупал се у родителите заради кашата в образованието, той все повече навежда глава.
Кой вече сваля шапка при среща с даскала? Кой му целува ръка? Кой мисли сериозно за бремето и отговорността на благородната му професия? Чувала съм от ученици — грубияни реплики като: „’Кво ша ми са фука и ша ма командва даскалицата? Амчи нали ’зема по-малко мангизи от тия, дето дъртият ми бута за джобни месечно?“ Ще кажете, това са приказки на неразумно дете… Съжалявам, но не виждам нищо детско в подобни приказки. Това са избрани цитати от философията на родителите на този филиз върху снагата на българското обществено дърво. Защото много често децата попиват своето пренебрежение и презрение към учителите си именно в домашната среда. Те следват примера на своите родители и им подражават. И запомнете: БЕЗ УВАЖЕНИЕ КЪМ ПРОСВЕТИТЕЛЯ НЯМА ПРОСВЕТА!
Ето защо най-интелигентните, най-истинските, каймака на тази професия напускат масово школото и само децата ни губят от това.
Кажете ми и друго: Как едно наивно дете ще продължи да почита учителя си, когато е чуло презрителните думи на политиците по време на учителската стачка и е видяло, че държавата ни направо се гаври с достойнството на народните будители?!
Реакцията на обществото ни при учителските протести беше един печален лакмус, един злокобен пробен камък за нивото на нашето обществено разбиране и социална солидарност. Нима родителите не можаха да разберат, че ако са учени и възпитавани от хора без достойнство, децата им няма да спечелят от това? Бог да пази Храма на просветата от превити гръбнаци, лакейски манталитет и страхливи нищожества!
Една престижна гимназия, с дълга история и добри традиции е затваряла дверите си за учениците само три пъти:
— през 1876 г., защото голяма част от учителите били участници в организацията на въстанието, поради което били арестувани и заточени в Диарбекир;
— през 1878 г., тъй като сградата била превърната в лазарет за ранените войни в Руско-Турската Освободителна война;
— сега, в наше време, във връзка с учителската стачка.
Дали министър Вълчев, ако се информира за тези факти, все още би могъл да ни гледа в очите? До каквато и степен да има гьон сурат. Още ли мелничарите в държавната мелница ще отричат, че над нацията се провежда не само физически, а и духовен и интелектуален геноцид? Докога ще търпим всичко това? Докога децата ни ще бъдат обучавани като бъдещи роби и черноработници?
Нека спра дотук. Многото думи са излишни. Нека всеки си спомни за училищната камбанка. Нека всеки помисли не сме ли аз, той, те, всички ние чрез мълчанието си съучастници в престъпление против нашата духовност? Мълчите? Какво чакаме? Звездата от Витлеем? Или пък чакаме някой „със здрава ръка“ да оправи нещата?
Нека ви цитирам думите на големия хуманист Джон Дън:
„НЕ ПИТАЙ ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА! ТЯ БИЕ ЗА ТЕБ!“