— Та вие сте против Македония, господине? — попита единият от търговците.
— Малко ми трябва да бъда против или за Македония, мене ме възмущава нашата неразбранщина — отговори единият от новодошлите.
— Аз не те разбирам — възразяваше търговецът; — според тебе, не трябва да се интересуваме за съдбата на македонците?
— Ни най-малко.
— Как тъй?
— Нам не ни трябваха никакви македонци и македонски въпроси. Вие искате да турите ръка на Македония, да я лапнете и понеже другите не ви позволяват това, вие дигате шум.
— Не шум, ами до един ще ги избием — викаше бабата с разтреперан глас.
— Кого ще избиете?
— Тях!
— Бабо, ти мълчи — забележи й единият от търговците.
— Вие — продължаваше опониращият господин — плачете за Македония с крокодилски сълзи, искате да вземете Македония, защото…
— Ние? — попита в недоумение търговецът.
— Вие, българите, патриотите, правителството ви…
— Този е грък! — извика бабата с ужас. — Ти да си свиваш устата, че виждаш ли тоя прозорец ей? Ще ме накараш на стари години да ида в дранголника.
И гласът на бабата трепереше.
Аз я погледнах. Очите й пламтяха при бледното осветление, те бяха гневно устремени въз оногова, когото заплашваше с изхвърляне от прозореца.
Но той презрително само я погледна и продължи, обърнат към търговеца:
— Да, вие, вие искате по-голяма България, за да имате възможност за по-обширна експлоатация, и вие туряте на това стремление голямо име: народен идеал, историческа задача — говореше бързо и пламенно младият човек.
Другият търговец се обади обиден:
— Ние българите… ами ти какъв си? Ах, разбрах… Ваша милост си социалист?
— Да, не буржоа, господине — отговори той троснато.
— Тогава да турим точка: ние никога няма да се разберем с ваша милост — каза другият търговец.
— Е, аз да бъда цар, ще заповядам на войската да ви избие до един — извика кръвожадната баба.
И сега в купето бе нарушена хармонията. Там бяха два лагера, два свята. Аз присъствувах пред две България, които не се проумяваха, не се разбираха, стояха на два противоположни полюса по мироглед и чувство. Едната представляваше грамадната, непосредствената част от народа, душата на българина, душа, израснала от народната почва, сродила се с нея; душа, запазила първобитните си груби национални инстинкти, жарка, дива, некултивирана, сурово патриотическа, слабо засегната от лъха на хуманизма, от широките идеи на века, остала детски варварска, сюблимно свирепа… От друга страна — ихтиманските гости олицетворяваха едно младо, енергично, нарастваще поколение, напоено с нов, модерен дух, родено из книгите, чуждо на народните предразсъдки и на народната душа, отхвръкнало далеко от тях, с по-широк кръгозор, но болно, щуро, неуравновесено, прояждано от червека на индиферентизма и отрицанието, откъснато от народа, поколение, за което образът на отечеството, бледен, се тули зад други фетиши, което с презрителна усмивка отминува на улицата трицветното знаме, а се кланя на знамето на социализма или не се кланя на никакво…
След няколко минути влакът спря при гара Костенец-баня и аз напуснах купето с разгорещената му атмосфера.
Никой друг пътник не слезна там. Нямаше и кола за Костенец.
За щастие, намери се най-после случайно една дрипава открита талига с една дръглива кранта. Аз се качих на нея, дето вече беше се настанил и един едър плевненец, дошъл от Костенец пеши да изпраща някого, и който сега се връщаше.
Талигата с тръскане и скърцане запъпла из пустото поле. Луната светеше от тъмното сине небе. Тя заливаше къра с мъртва, дремлива светлина. На юг се тъмнееха Родопите, мрачни, начумерени, с неясни очертания. По едно време хвана да се разнася из утихналия въздух глух шум от някаква вода. До мене пристигаше вече екът на Костенецкия водопад.
2 август 1906