Паула Лайт
За котките и хората
Преди повече от десет хиляди години човекът се почувствал самотен в своите пещери, където по ъглите коварно пълзял мракът и край своите огньове, отвъд които трептели загадъчни сенки. Първичният страх от тъмата ражда самота, а самотата — копнеж за близост и обич. Първа на този глух и изстрадан човешки зов се отзовала котката. И оттогава тя дели с нас вечността.
Виждаме загадъчното й изображение в Древноегипетските фрески. Котки са свивали край огнищата в Древен Шумер, в Елада и в Римската империя. Котки са имали и най-простите селяни през Средновековието, а вещиците често са изобразявани с котка за партньор.
Така се нижели хилядолетие след хилядолетие. Някогашният дребен волен хищник загубил своята свобода, защото позволил да бъде опитомен. Той жертвал дивия лес заради огнището на хорските домове, заради своята привързаност към къщата на стопаните и, най-печалното, заради любовта си към най-жестокия и безмилостен звяр — човека. Вместо да ловува гордо в пущинака, носел плячката си, всяка птичка и мишка в краката на съществото, станало негов господар, за да се похвали. В живота е така. Позволиш ли да бъдеш опитомен, обричаш се на страдание.
Как живее днес древният спътник на нашия биологичен вид? Щастлив ли е в това време на синтетични храни и изкуствени чувства, на обезпаразитяване и обезчовечаване? С нас го свързват най-тежките вериги — бремето на генетичната памет. А ние? Ние наричаме геноцида „разреждане“, кастрацията — „контрол над популацията“, убийството — „евтаназиране“. Кожите на нашия древен спътник красят вратовете на жени, които нямат пари за кожух от норки.
Съжителството носи на някогашния волен хищник само болка. Доверявайки се на homo sapiens, клетото създание е заложило на губеща карта.
В една студена зимна вечер на вратата на апартамента си чух жално котешко мяукане. Не знаех какво да мисля, но все пак, отворих вратата. На прага ми клечеше най-галантният и чаровен котарак, който бях виждала. Нашарен в черно и бяло, наперен и сякаш ухилен самодоволно, горд със свободата си и с помиярското си потекло. Сякаш би показал класовото си презрение към всички ангорски, сеамски и персийски котки и би нагостил всеки надут аристократ с един хубав и здрав плебейски пердах. Направо си просеше името. Беше си маркиз дьо Карабас и не би могъл да се казва другояче. След като получи малко храна, животното не продължи да се натрапва, а се оттегли достолепно.
Това сложи началото на едно дълго и деликатно приятелство. Маркизът не би допуснал да бъде опитомен и да падне до нивото на домашна котка. Това би било под достойнството му. Той беше принц на контейнерите, рицар на свободата, казанова, чиято житейска цел беше повечето котенца в квартала да бъдат черно-бели.
Но малкият котарак стана и нещо повече от това. Превърна се в пробен камък, в тест за нашата човечност. Съседите мигновено се разделиха на две партии и, както е характерно за българина, малцина запазиха неутралитет.
Едната група, за щастие голямо мнозинство, тихомълком осинови маркиз дьо Карабас. Той се сдоби с ятаци на всеки праг, със своя купичка на всяка врата. Раздаваше благоволението си под формата на ласки справедливо и по равно.
Малцинството се състоеше от едно семейство ксенофоби, за които съществата на четири крака не бяха нищо повече от купчина боклук. Мъжът имаше подчертано Бай Ганьовско излъчване. Едър, червендалест, с бирено коремче и с мустаци, с които напразно се опитваше да убеди човечеството в своята мъжественост. В сравнение с него, Маркиз дьо Карабас беше хиляди пъти повече мъж. Жена му, булка с едър бюст, която отчаяно се опитваше да прикрие здравия си селски произход и чесновия си дъх с модни дрехи и няколко пласта грим, се пишеше за радетелка на хигиената.
Както и да е, всичко това — надутите здравни беседи, произнесени на невъзможен диалект, мръщенията и псувните биха били комични, ако не се стигаше до трагични последици. Съдедът два пъти чупи с дърво крачето на животното. Малтретираше го при всеки удобен случай. Всички подозирахме, но никой не можеше да докаже кой е извършителят на зверствата. Простакът винаги отричаше шумно „да е барал тази мърша“, а всички ние смутено мълчахме, защото простотията винаги има последната дума и успява да заглуши всички останали. Но, ако животните можеха да свидетелстват, алибито на съседа не би струвало и пукната пара. Винаги познавах кога злосторникът е в близост, защото животното побягваше със свита опашка като стрела, за да се скрие на таванския етаж. Надушваше го отдалеч.
И в един хубав летен ден нещастието се случи. Котаракът буквално се довлече в сградата със счупен крак и избити зъби. Муцунката му беше заприличала на зловеща маска. Бързо стана кожа и кости. Береше душа. Чудехме се какво се е случило. Не беше блъснат от кола, защото това не можеше да обясни избитите зъби. Появи се теория, че се е сбил с куче. Вярно, този галантен борец и кавалер би нападнал и пума в защита на мъжкото си реноме, ловната си територия или някоя четирикрака дама, но козината му изобщо не беше оскубана, а всички знаем: когато се бият животни, просто не може без такива белези. Все пак, както би се изразил Радичков, от тази история силно вонеше на човек. Ние, обаче, просто не искахме да вярваме и да допуснем това. Би било позор и клеймо върху нашата човечност.