— Колко показва латерника, Мар? — полуунесена ме попита Сил. Гласът й прогори тишината и някак успя да ме сепне — бях си наложил да мълча докато трае всичко това. И все пак, колко късно беше наистина?
Бяхме тръгнали по изгрев от Хижата, въпреки упоритите настоявания на хижаря. Смятахме да прекосим планината през прохода Сиу, на дъното на който се виеше тясна туристическа пътека още от времето на Голямата депресия и да стигнем в Дуа не по-късно от обяд. Пътят не беше тежък, а времето — приятно и Сил спираше често да прави своите снимки — тя работеше в едно модно списание и наистина го умееше. Беше чудно хубаво — планинските хребети, покрити със сребрист сняг напомняха на много скъпо украшение, дивата река ни застигаше с още по-диво ръмжене, а после разочаровано свиваше в тясното си корито, от което непрекъснато се изплискваше, слънцето беше хладно, но усмивката му можеше да разтопи и най-упорития ледник. Свежият въздух се завихряше на хладни струйки около нас и усмивката не слизаше от лицата ни… докато не ни настигна виелицата. Изля се огоре ни като каменен водопад и помътни всичко в сивата си пустота.
„Къде ли е комуникаторът?“ — на него имам вграден латерник. Потърсих го в страничния джоб на препаската, където го държа обикновено. Нямаше го и в якето. Претърсих всичко отново, попитах Сил, а тя ме погледна уплашено. Тогава разбрах. Хижарят май се оказа прав. Отчаянието се стовари отгоре ми изневиделица, което ми причини силни болки освен всичко останало — неусетно бях започнал да блъскам главата си о стената и сега тя кървеше. Свих ядно юмруците си сякаш яростта бе някакъв изход. Всъщност изход имаше, но само един. И то такъв, който не го пишеха в наръчниците по оцеляване. Нямаше го дори в голямата енциклопедия на света.
Тук щях да умра!
Сил ме прегърна силно. Толкова е добра. Притиснах се пламенно в нея и зачаках. В утробата на мрака последните трохи от изсипващото се време имаха странната способност да успокояват — като допира на меко кадифе край камината или пукота на сухи клони под краката ти в топлата есен. Обаянието на мига, който излъчваше не можеше да се опише по никакъв начин — тихо ръмжене достигна до ушите ми. Издаваше го Сил, която нежно потъркваше унзера си о моя. Две парещи сълзи стоплиха премръзналите ми бузи. Внезапно ми се прииска да полетя.
Оженихме се миналото лято, аз настоях. Бях завършил Техническият университет и вече работех по един проект свързан с изграждането на високоскоростна комуникационна система в по-отдалечените кътчета на Сная — грандиозен проект, който освен всичко останало обещаваше и големи пари. Къщата на брега на Мира беше въпрос единствено на време, а и вече почти долавях триенето на среднощния бриз в извивките на чисто новия ми кабриолет по улиците на Миратаун. Успокоени за моето бъдеще родителите ми насочиха всичките си притеснения си към по-малкия ми брат Фир, който имаше проблеми. Наистина имаше — беше нагазил в Литина (фина прахова субстанция с червеникаво — кафяв цвят и потенциращо действие върху мозъка) и се мъкнеше с някои много подозрителни аморални субекти. Друсаха се, правеха бели и половината от времето излежаваха в щатския затвор, за чиято система за свръзка бях писал дипломната си работа. Сил беше последна година в Естетическия и току що бе започнала работа в модното списание като помощник фотограф. Трябваше да се оженим — аз пътувах често, а тя също обичаше работата си. Не можехме да си позволим да се загубим един за друг. Толкова се обичахме!
— Обичам те, Сил! — казах го силно, защото виелицата заглушаваше думите ми. — Обичам те, както никога досега! Наистина.
— И аз те обичам, Мар. Толкова си добър. — изкрещя Сил. Беше се излегнала върху задните си три двойки крачета и ме галеше нежно с първите два. — И похвинен. Още щом те видях за пръв път те обикнах. Не можех да отделя очи от теб.
— Винаги ще те обичам! — додадох аз като лирическия герой в трагедията на Седемте Рода. Макар и с изразен темперамент, моят род не притежаваше кървав кръст върху главогръда си, докато този на Сил се беше размил в поколенията. Замътени жълтеникаво-сиви петна се сливаха с неясна белезникава ивица по гърба й и се раклоняваха по главата й. Независимо от това обаче тадицията обаче си оставаше същата — Мъжкият трябва да умре!
— ’Инаги ще те нося в стомаха си, Мар. Ето тук. — тя посочи с нежно мястото с хелицера си. От тесният отвор, под кафявата четина се изтъркулиха няколко капки и потекоха бързо надолу. Върху вкочанената от студ земя паднаха само няколко ледени топчета, звънът им отекна в съзнанието ми като прелетен зов и се изгуби в гъстата пара, която излизаше на пресекулки от устата ми.