Г. Стефан Маларме. Заедно с Катюл Мендес, един от най-обичаните литератори в литературните среди. Среден ръст, заострена посивяла брада, голям прав нос, дълги и остри уши на сатир, подчертано продълговати очи с необикновен блясък, особено фин израз, омекотен от явно добросърдечие. Жестът придружава винаги словото, многобройни, изящни, точни, красноречиви жестове. Гласът се забавя малко в края на думите и постепенно затихва. Мощно очарование се излъчва от човека, у когото долавяме непресъхваща гордост, витаещо над всичко — гордост на бог, или на посветен, пред която, щом я доловим, трябва, незабавно вътрешно да се преклоним.
В настоящия момент сме свидетели, ми каза той, на едно наистина необикновено явление, единствено в цялата ни поезия. Всеки поет се оттегля в своя територия и свири на собствения си инструмент мелодиите, които пожелае. За първи път, откакто съществува поезията, поетите не пеят вече в хор. До днес, за да се получи акомпанимент, беше нужен, нали, органът на официалната метрика. Да, премного свириха на него и ни умориха. Съвсем сигурен съм, че на прага на смъртта великият Юго е бил убеден, че е погребал всякаква поезия поне за един век. При това Пол Верлен беше вече написал Мъдрост. Можем да простим тази илюзия на онзи, който направи толкова чудеса, но в сметката му все пак не стигаше вечният му инстинкт — непрекъснатият и непобедим лирически порив. Преди всичко не му мина през ум една безспорна мисъл: че в разединеното, нестабилно общество, не може да се създаде стабилно изкуство, окончателно изкуство. Необяснената нужда от индивидуалност, чието пряко отношение са настоящите литературни изяви, се поражда от тази незавършена обществена организация, която същевременно обяснява и неспокойството на духовете.
Сега непосредствено онова, което обяснява последните новости, е, че стана ясно, че предишната форма на стиха не е абсолютната, единствената и неизменната форма, а средство за сигурно изковаване на добри стихове. На децата казваме: „Не крадете и ще бъдете честни“. Това е така, но не е всичко. Възможно ли е да се прави поезия извън общоприетите предписания? Смята се, че е възможно и с право, струва ми се. Стихът живее в езика навсякъде, където има ритъм, навсякъде, с изключение на афишите и четвъртата страница на вестниците. В жанра, наречен проза, има понякога чудесни стихове във всякакъв ритъм. Но всъщност проза не съществува. Съществува азбуката и после стихове, повече или по-малко сбити, повече или по-малко разтеглени. Всеки път, когато имаме опит за стил, имаме стихосложение.
Току-що ви казах, че ако сме стигнали до днешния стих, то е защото сме преситени от официалния. И неговите привърженици дори разделят това пресищане. Нормално нещо ли е, когато отваряме която и да било поетическа сбирка, да бъдем сигурни, че от началото до края ще срещнем само еднообразни и общоприети ритми, и то там, където претендират, че ни въвеждат сред естественото разнообразие на човешките чувства! Няма вдъхновение, няма неочакваност, а колко умора! Официалният стих трябва да се използува само в моменти на душевна криза. Днешните поети са го разбрали добре. Те сновяха наоколо му с много деликатна въздържаност, доближаваха го с особена стеснителност, сякаш обзети от някакъв ужас, и вместо да го издигнат в свой принцип и отправна точка, изведнъж с него увенчаха стихотворната творба или отделния период!
Впрочем същата промяна стана и в музиката. Някогашните ясно очертани мелодии отстъпиха пред безкрайно много накъсани мелодии, без да се усеща толкова отчетливо ритъмът.
— Точно от там ли дойде разривът, попитах аз?
— Е, да. Парнасистите, влюбени в пределно строгия стих, красив сам по себе си, не забелязаха, че тук се крие просто друго търсене, подобно на тяхното. Търсене, което същевременно има предимството да създава един вид междуцарствие за изтощения голям стих, който моли пощада. И трябва да се знае, че в опитите на новодошлите няма стремеж към изместване на големия стих. Те се стремят да внесат повече въздух в творбата, да създадат вътре в стиховете — изградени с един мах — флуидност, раздвиженост, които в известен смисъл им липсваха досега. В един оркестър чуваме изведнъж великолепния гръм на медните инструменти. Но разбираме много добре, че ако освен тях нямаше друго, те бързо биха ни отегчили. Младите разредяват тези отделни моменти, за да им дадат възможност да се проявят тогава, когато ще предизвикат цялостно въздействие: по този начин александринът, който никой не е измислил и който сам е кристализирал от езиковата материя, ще бъде занапред по-свободен, по-необичаен, по-обветрен, вместо да остане вманиачен и заседнал, какъвто е сега. Сега ще придобие стойността да бъде използуван само за дълбоките душевни движения. И в томчето на бъдещата поезия ще се вие големият начален стих, обогатен от безкрайно много съзвучия, подарени от всеки индивидуален слух.
1
Анкета на в. „Еко дьо Пари“ (Bibliothèque Carpentier, Paris, 1891). Жюл Юре — Френски журналист, автор на многобройни анкети (1864–1915) — Б.пр.