Има следователно несъзнателен разрив и от едната, и от другата страна, без да се мисли, че усилията могат по-скоро да се обединят, вместо да се унищожават едни други. Защото, ако от една страна, парнасистите бяха действително безупречни служители на стиха, принасяйки му в жертва и собствената си личност, инстинктът у младите дойде направо от различните музикални форми, сякаш преди това не е имало нищо друго. И те просто разчупват скованата конструкция, парнасовата конструкция и според мен двете търсения могат да се допълват.
Тези възгледи не ни пречат да вярвам лично, че с великолепното овладяване на стиха, на висшето изкуство на цезурата, което владеят майстори като Банвил, александринът може да стане безкрайно разнообразен, може да следва всяко движение на страстта. В Ковачът на Банвил например има безконечни александрини и други, напротив, невероятно сбити. Само че не би било лошо той да си почине малко, нашият тъй съвършен инструмент, с който може би премного сме си служили.
— Това е що се отнася до формата — казах на г. Маларме. — А съдържанието?
— Смятам — ми отговори той, — че що се отнася до съдържанието, младите са по-близо до поетическия идеал, отколкото парнасистите, които още третират сюжетите си подобно на старите философи и ритори, изобразявайки нещата директно. Мисля, че, напротив, трябва да има само загатване. Песента е съзерцанието на нещата, образът, изплувал от мечтанията, предизвикани от тях. Парнасистите вземат обекта цял-целеничък и го показват: това разпръсва магията. Те отнемат на умовете сладката радост да си представят, че творят. Да назовеш един предмет, значи да унищожиш трите-четвърти от насладата от творбата, която идва с постепенното отгатване. Да го внушиш — ето мечтата. Съвършеното използуване на това тайнство е именно символът: да извикаш малко по малко един предмет, за да покажеш едно душевно състояние, или обратно, да избереш един предмет и да откриеш в него душевно състояние чрез последователно дешифриране.
— Тук стигаме до едно голямо възражение, което бих искал да ви отправя — казах аз на Учителя. — Неяснотата!
— Действително това също е опасно — отговаря той, — независимо дали неяснотата идва от нещо, което не достига на читателя или на поета…, но да се стремиш да заобиколиш тази трудност е измама. Ако един човек със средни умствени възможности и недостатъчна литературна подготовка отвори случайно една така написана книга и иска да й се наслаждава, това е недоразумение. Нещата трябва да се поставят на мястото им. В поезията винаги трябва да има загадка и това е целта на литературата — други цели тя няма — да извиква представата за предметите.
— Вие ли, Учителю, сте родоначалник на новото движение?
— Ужасявам се от школите — каза той — и от всичко, което прилича на тях. Противно ми е всичко, което е наставническо, приложено към литературата, която, напротив, е чисто индивидуална. За мен поетът в това общество, което му отказва право на живот, е човекът, който се оттегля, за да извае собствения си надгробен камък. Това, което кара другите да ме смятат за водач на школа, идва най-напред от постоянния ми интерес към идеите на младите. После вероятно от искреното ми признание на новото в приноса на новодошлите. Защото всъщност аз съм самотник и смятам, че поезията е създадена за пищните върховни празници на едно изградено общество, където би намерила своето място и славата, за която хората сякаш са загубили представа. Позицията на поета във времена като днешните, когато той се бунтува срещу обществото, е да отклони всички порочни средства, които му се представят. Всичко, което може да бъде предложено, стои по-ниско от светогледа му и от мълчаливия му труд.
Питам г. Маларме какво място се пада на Верлен в историята на това поетическо движение.
— Той пръв реагира срещу безупречността и безстрастието на парнасистите. Той ни донесе в Мъдрост своя флуиден стих, вече с някои търсени дисонанси. По-късно, около 1875 г., целият Парнас нададе вой по повод на моя Следобед на един фавън с изключение на няколко приятели на Мендес, Диркс2 и Кладел3 и творбата беше отхвърлена с пълно единодушие. Там всъщност се опитах да дам заедно с александрина в пълното му снаряжение и нещо като раздвижена импровизация, подобно на музикален акомпанимент (аранжиран от самия поет), който позволява на официалния стих да се проявява само в изключителни случаи. Но бащата, истинският, баща на всички млади, е Верлен, великолепният Верлен, чиято жизнена позиция намирам наистина толкова прекрасна, колкото и позицията му на писател; защото тя е единствено възможната в епоха, в която поетът е извън закона. Да приемем всички болки така гордо и с такава изключителна дързост!