— Какво мислите за края на натурализма?
— Досега се е смятало, и това е литературна детинщина, че да избереш няколко скъпоценни камъка и да ги назовеш върху листа, дори много сполучливо, означава да правиш скъпоценни камъни. А не е така! Поезията е в сътворяването и трябва от човешката душа да се откъснат мигове, искрици абсолютна чистота и изпети и осветени добре, да представляват действителните човешки скъпоценности. Тук има смисъл, има творчество и думата поезия получава своя смисъл. В крайна сметка това е единственото възможно човешко творчество. И ако скъпоценностите, с които хората се кичат, не изразяват наистина едно душевно състояние, те се кичат непозволено… Жените например, тези вечни крадли…
Вижте — добавя с полуусмивка моят събеседник, — възхитителното в луксозните магазини е, че понякога ни разкриват чрез полицейския инспектор…, че жените се гиздят непозволено с онова, чийто таен смисъл не познават и което следователно не им принадлежи…
Но да се върнем към натурализма. Струва ми се, че под това трябва да разбираме литературата на Емил Зола и че тази дума сигурно ще умре, когато Зола завърши делото си. Храня голямо възхищение към Зола. Всъщност той създаде не толкова същинска литература, колкото сугестивно изкуство, служейки си възможно най-рядко с литературните елементи. Той е взел думите, вярно, но това е всичко. Останалото идва от превъзходния му душевен строй и тутакси намира отклик в съзнанието на тълпата. Наистина той има мощни способности — невижданият му усет за живота, масовите му сцени, кожата на Нана, която всички сме милвали, всичко това е работено с необикновени краски, това е творчество на един наистина възхитително устроен ум! Но литературата предполага нещо по-интелектуално: нещата съществуват, ние няма защо да ги създаваме; трябва само да уловим съотношенията им. И тъкмо нишките на тези съотношения изграждат стиха и оркестъра.
— Познавате ли психолозите?
— Донякъде. Струва ми се, че след големите творби на Флобер, на братята Гонкур и Зола, които са един вид поеми, днес се връщаме към френския вкус от миналия век, много по-непретенциозен и скромен, който прави дисекция на душевните мотиви и не заимствува похватите на живописта, за да покаже външната форма на нещата. А между психологията и поезията съществува същата разлика, каквато съществува между един корсет и една красива гръд…
Преди да си тръгна, поисках от г. Маларме да каже имената на тези, които според него представят съвременното поетическо развитие.
— Младежите — ми отговори той, — които, струва ми се, са създали майсторски произведения, т.е. оригинални, не са свързани с нищо предишно и това са Морис, Мореас — един чудесен певец, и най-вече онзи, който засега е дал най-силния тласък, Анри дьо Рение, който като дьо Вини живее някъде далече, в усамотение и тишина и пред когото с възхищение се прекланям. Последната му книга Древни и романтични поеми е чист шедьовър.
— Виждате ли, в крайна сметка — ми каза Учителят, стискайки ми ръка, — светът е създаден, за да се напише една хубава книга.
1891 г.