— Но ако Джоан е бременна — каза Ройз, рискувайки да загуби благоразположението си, — и не прави никакви движения, тя ще стане слаба и болна, а и детето, което ще износи, ще бъде нездраво. Такова дете няма да е подходящо за твой наследник. Мисля, че е по-правилно да й позволяваш поне по веднъж на ден да се разхожда в градината, а за да си сигурен, че не разговаря с никого, аз ще бъда винаги с нея.
Рудолф отново насочи погледа си към Джоан. По лицето му личеше несигурност. Джоан бе затаила дъх и чакаше решението му.
— Джоан може да се разхожда с теб около кулата — каза той на Ройз, — но само ако и Бейъд е с вас, за да ви пази. Той ще внимава нито един мъж да не се доближава до Джоан.
Това, което чу, съвсем не се хареса на Джоан. Тя ненавиждаше Бейъд и разходките с него щяха да бъдат истинско бреме. Но тя си спомни, че участта да остане през цялото време затворена в спалнята бе по-тежка. Затова се примири.
— Благодаря ти, татко — каза тя и се постара да изглежда колкото се може по-смирено, потискайки бунтовническите чувства в сърцето си.
— Отново Бейъд ще пази пред вратата ти — сякаш внезапно реши Рудолф. — Като допълнителна предпазна мярка вратата ти ще бъде заключена, за да съм сигурен, че няма да се срещаш с никой. Жената на Бейъд, Лиз, ще почиства стаята ти и ще ти носи храна. Не се опитвай да се сприятеляваш с нея, защото Бейъд ще ми докладва, ако тя ти носи тайни съобщения.
— Изобщо не желая да говоря с Лиз — каза Джоан. — Тя е отвратителна жена.
— И ти също не се осмелявай да посредничиш между Джоан и някой друг — каза Рудолф на Ройз. — Не и ако животът ти е скъп.
— Ще се подчиня на твоите желания, лорде.
— Като за начало, само аз и Бейъд ще разполагаме с ключ от тази стая — продължи Рудолф. — Затова ти, Ройз, ще трябва да искаш разрешение от нас, когато влизаш в тази стая.
— Разбира се. — Ройз леко се поклони в знак на подчинение пред съпруга си.
Когато Рудолф излезе, Джоан седна съкрушена на един стол до прозореца. Тя отпусна глава върху каменната стена.
— Това ли е единственото, което ще мога да виждам? — попита тя. — Единствено гледката през тези два прозореца? А те ми изглеждат толкова малки. Ще се побъркам.
— Не губи надежда. — Ройз приседна до нея.
— Благодаря ти, че се опита да ми помогнеш.
— Бих желала да мога да направя повече. Без твоята компания моят живот съвсем ще загуби смисъл. Мъката от липсата на дете и любов ме съсипват. Ще направя всичко, на което съм способна, за да смекча тежестта на положението ти. Бих ти помогнала да избягаш, ако имаше начин, но единственото място, където можеш да отидеш, е в манастир.
— Не започвай война с баща ми заради мене — предупреди Джоан. Усмихвайки се унило, тя добави: — Ако баща ми те изпрати в манастир, какво ще правя аз? Единственото, което смекчава наказанието ни, е да бъдем заедно.
— Ще бъда внимателна — обеща Ройз. — Ще се опитам да го умилостивявам в леглото нощем и да укротявам буйния му нрав, когато избухва.
— Ще бъде страхотно, ако след всичко това се сдобиеш с дете.
— Започнах да мисля, че вината за невъзможността ми да имам дете не е у мен, а у Рудолф — каза й Ройз. После промени темата и попита: — А какво ще кажеш за Алейн? Вярваш ли в обвинението на Рудолф, че той е убил Крайспън?
— Не ме интересува какво казва баща ми или някой друг — отговори Джоан. — Вярвам с цялото си сърце, че Алейн е невинен. Той не е способен да извърши подобно престъпление.
— Така мисля и аз — каза Ройз. — Знам, че и Парис е невинен, но бих искала да разбера кой го е сторил.
Глава 7
Отец Еймбрас напусна Хоугстън рано сутринта, след погребението на Крайспън. Той пътуваше сам. Беше достатъчно безопасно и той не се страхуваше; дори в тази част на Англия, близо до уелската граница, малко бяха тези, които биха се осмелили да нападат свещеник. Отец Еймбрас яздеше млада кобила и имаше два други коня — единия да язди, когато кобилата се измори, и другия да носи малкото вещи, които той имаше, и храна. Той не скри намеренията си да пътува до Лондон, а после щеше да прекоси Ламанша до Нормандия. Отецът неизменно следваше целта си. Този път, който беше по-скоро запустяла пътека, минаваше през гора. Тъй като денят беше топъл и слънчев, отец Еймбрас не носеше шапка и обръснатата му тонзура се виждаше. Тя беше символ на неговата набожност. Но сега мислите му не бяха насочени към свещеното призвание. Той яздеше бавно и оглеждаше внимателно между зелените дървета покрай пътя. Когато към пладне една загърната в тъмно наметало фигура се появи на пътя пред него, той дръпна юздите на коня и го спря.