— Но лорд Крайспън е едва на двайсет и една — потръпна Джоан. — Ще мине много време, преди той да стане по-малко агресивен.
— Може би — Ройз се опита да я предразположи. — Може би той ще се научи да те обича. Аз вярвам, че ако мъжът и жената се обичат, това, което се случва в леглото, може да бъде най-красивото нещо на света.
Тази нощ дъщерята на лорда от Бенингфорд лежеше сама в леглото си и мислеше за мъжа, който щеше да я притежава. Тя прокара ръце по тялото си: кожата й беше мека и гладка. Той, непознатият, който щеше да бъде неин съпруг, щеше да я докосва, да докосва нейните гърди, гладкия корем, мястото между бедрата й и — не!
„Не!“ — Тя се обърна в леглото, скривайки риданията си във възглавницата.
Когато се молеше, тя рядко искаше нещо за себе си. Молбите й бяха за покой на майчината душа или за тази на първата й мащеха. Молеше се и когато Ройз беше болна или за дъжд в сушавите лета. Но тази нощ Джоан трескаво се молеше за себе си.
— Моля те — прошепна тя в тъмното. — Нека мъжът, на когото ще принадлежа, да бъде честен и добър, здрав и красив, нека ме обича до края на живота ми, винаги да бъде нежен и да не ме наранява…
Тя остана дълго време будна, мислейки за лорд Крайспън. Беше твърде млада, за да знае, че молитвите понякога се удовлетворяват по странен и непредсказуем начин.
Глава 2
Много от поканените гости вече бяха дошли на годежа в Бенингфорд, два дни преди сватбата. Младоженецът беше придружаван от малка компания. Джоан стоеше между Ройз и баща си и наблюдаваше пристигащите.
Ройз се бе постарала всичко да бъде безупречно — беше добре проветрено и ухаеше на свежи цветя. Но нищо не можеше да измести тъмнината и студенината на това място, построено с тесни отвори, вместо с широки прозорци. Дори светлината на многото свещници по стените и тези, които бяха подредени по дължината на масата, не можеше да разпръсне мрака. Светлината им се отразяваше в скъпите бижута на дамите и кожените яки, преметнати през раменете им.
Ройз носеше виненочервена рокля, която чудесно контрастираше със златната огърлица. Джоан беше в светлосиня коприна и семпла гривна на лявата си китка. Тази гривна беше единственият спомен от мъртвата й майка и беше изключително фино изработена. В момента тя й беше като талисман, тъй като Джоан се чувстваше изключително напрегната.
Пръв от страна на Хоугстан беше свещеникът, отец Еймбрас, чичо на лорд Крайспън и негов настойник допреди няколко седмици. Докато Ройз и Рудолф го посрещаха, Джоан си позволи внимателно да огледа останалите, които чакаха реда си, за да разменят по няколко думи с домакините. Тя искаше да зърне своя годеник. Беше й трудно да реши кой от всичките беше, защото имаше толкова много млади мъже — изискани и добре облечени.
Рудолф все още говореше с отец Еймбрас, развеждайки го из салона; двамата бяха последвани от Ройз и верния Бейъд, а Джоан беше представена на трима млади рицари. Най-високият от тях й кимна в знак на поздрав. Вторият беше слаб, с права черна коса и строги черти. Той намигна на Джоан, а после така закачливо й се усмихна, че тя не можеше да се обиди.
Третият беше този, който грабна зашеметеното съзнание на младата дама. Той изглеждаше изключително добре с квадратната си брадичка, правия нос и тъмнокафявата къдрава коса. Неговият спокоен поглед грабна този на Джоан и я накара да загуби равновесие.
Наоколо преминаваха хора, но Джоан не забелязваше нищо. Всички движения и звуци избледняха и на нея й се струваше, че са сами на край света, общувайки безгласно чрез сърцата и очите си. О, със сигурност това беше годеникът, този красив и строен младеж. При тази мисъл Джоан се почувства щастлива: тя щеше да се омъжи за него, защото разпозна в негово лице една мила и чувствена душа. Как разбра това — не знаеше, но сърцето й туптеше силно, изпълнено с радост.
— Лейди… — Устните му се оформиха в чаровна усмивка, на която Джоан отвърна. Колко предвидливо от негова страна, че изчака семейството й и неговите приятели да се отдръпнат, за да могат да разменят няколко думи насаме.
— Лорде! — Джоан подаде ръката си, но баща й прекъсна този неин жест с думите:
— Джоан, ела да се запознаеш с годеника си.
Без да откъсва поглед от красивия джентълмен, тя се подчини. Къде се беше научила да флиртува, да премигва така и да се усмихва толкова нежно, че само той да забележи? Но това беше толкова естествено.
И сега тя знаеше, че той я гледа. Въображението й започна да рисува картини, една от друга по-вълнуващи. Почти можеше да усети неговата сила и мъжество.
После погледна баща си с блестящи очи, за да му благодари за избора на съпруг.