След като пристигнаха в Ирландия, им трябваха десет дни, докато намерят кораб за Бордо. Алейн бе доволен от това, че не бе повлиян от безкрайното люшкане на кораба, от което Парис и Еймбрас хванаха морска болест. В Бордо трябваше да си починат малко, преди отново да тръгнат на път.
Продължиха пътя си по течението на река Гарон, където отец Еймбрас се разболя — имаше постоянно киселини и често повръщаше. В началото Алейн се шегуваше, че това е предизвикано от прекалено сладките сливи, които Еймбрас ядеше. Районът бе известен с тези плодове и те растяха навсякъде около тях. Но на следващия ден, когато и той, и Парис се разболяха, нещата съвсем не изглеждаха смешни.
В тежката седмица, която прекара Алейн, за пръв път в своя живот се замисли сериозно за смъртта и за възможността да не доживее деня, в който отново ще срещне Джоан.
Едва след шест седмици те бяха отново здрави и можеха да продължат пътуването си, но тогава не бе най-благоприятното време, тъй като вече бе краят на октомври. Все още не съвсем възстановени, те потеглиха към Колуз, а после до Каркасон. Накрая се спряха в Нарбон. Там по настояване на Еймбрас останаха за една дълга почивка, която им бе нужна, преди да предприемат ново морско пътуване.
Тримата приятели прекараха Коледните празници в Нарбон и по средата на януари се приготвиха отново да потеглят на път. Вече бяха на кораба за Сицилия, когато силна буря ги отклони на северозапад към остров Майорка. Там бяха принудени да прекарат няколко седмици, докато корабът бъде ремонтиран. Най-сетне, в средата на месец март, зърнаха бреговете на Сицилия, но отново бяха застигнати от една от внезапните бури на Средиземно море. Сега имаха повече късмет и се изплъзнаха невредими. Когато доближиха пристанището, силните вълни в открито море бяха заместени от спокойна и неподвижна вода. Огромно бе учудването на Алейн, когато дъждът спря и облаците бяха пронизани от слънчева светлина.
— Това е добро предзнаменование. Пътуването ви е благословено — каза капитанът на кораба на Алейн, който съзерцаваше небето.
— Надявам се да е така — отвърна Алейн. Всичко бе толкова непознато и толкова красиво. Хората, които преизпълваха улиците около пристанището, бяха с най-разнообразни облекла — нормандски рицари, облечени с тежки ризници, еврейски търговци с тъмни роби и дълги бради, мюсюлмани с тюрбани на главите, гладко избръснати гърци с черни очи и тънки носове. На това място царуваше крал, толерантен към различните религии и култури, и хората съжителстваха в мир. Еймбрас им бе разказвал за това, но сега Алейн можеше да го види.
По време на дългото пътуване, въпреки че боледуваше, свещеникът си бе свършил работата отлично, Алейн съумяваше да разбира някои арабски думи, които се чуваха наоколо. Той различи също и гръцка реч.
Алейн пое от свежия пролетен въздух и погледна на запад, където се издигаше кралският дворец, отделен от града бе разположен на високо.
— Най-сетне. — Алейн чу гласа на отец Еймбрас зад гърба си. Свещеникът се бе възстановил от морската болест и сега се присъедини към него заедно с Парис. — След това дълго пътуване, надявам се, че не си разочарован от гледката, която се разкрива пред теб. Палермо е истинска перла, не мислиш ли?
Алейн не отговори. Той се бе съсредоточил върху езиците, които се чуваха по кея. До него Парис премигаше, тъй като слънчевата светлина го заслепяваше.
— Изглежда, климатът в този град е сух. И е толкова прашно, въпреки дъжда. Много по-различно е от Англия.
— Ще има толкова много неща, които да видите и да научите, че съвсем скоро ще забравите Англия и въобще няма да ви е мъчно — каза Еймбрас.
— На мен изобщо не ми е мъчно — отговори Парис, разглеждайки наоколо с голям интерес. — Аз съм възхитен.
Възхитен бе и Алейн, но той преживяваше нещата по друг начин. В следващите няколко дни и седмици Парис бе обхванат от ентусиазъм. Той не преставаше да се възхищава на Сицилия и изглеждаше като човек, който не е оставил нищо зад себе си, за което да съжалява. При Алейн бе различно. Сред цветовете, звуците и миризмите, които се разнасяха около него, в сърцето му оставаше едно кътче, в което пазеше съкровени спомени. Най-скъпият образ в тези спомени бе този на красива жена с дълги руси коси и очи като сапфири.
Иначе Сицилия бе слънчева и много топла. Разнообразието от цветове бе невероятно. С течение на времето всеки от тримата намери своя усамотен оазис, където цъфтяха цветове и бликаха изящни фонтани, а зелените листа леко се полюшваха под полъха на ветреца. Но преди да постигнат това, те трябваше да опознаят добре града и да решат къде ще отседнат. Бяха подложени и на проверка, задължителна за всички пътници, минаващи или оставащи в Палермо.