— Ще оздравее ли? — попита Парис, следейки нежните движения на девойката.
— Мисля, че първо трябва да премине страхът, и тогава бързо ще оздравее.
— Още една ранена птичка? — Лезия се бе събудила. Тя се прозина и седна.
— Още една? — каза Парис. — Често ли й се случва да спасява ранени птички?
— Винаги това е правила — каза лелята. — Днес спасява ранена птичка, утре котка или куче, или може би някой кон, ако се нуждае от грижите й. Обзалагам се, че ако една отровна пепелянка се нарани, тя ще се опита да я излекува.
— Разбира се, че ще го направя. Всички сме създания на Господ Бог.
— Никакви змии. — Лезия се изправи и огледа Парис, като че ли той самият бе някакво влечуго. — Той също може да е ранено същество.
— Мисля, че усетихте отбранителната нотка в гласа ми — каза Лезия на Парис. — А сега си вървете.
— Попаднах тук случайно — каза Парис, опитвайки се да й обясни. — Не съм имал намерения да нахълтам във вашата собственост и моля за извинение, ако се е получило така.
— Ако наистина сте с добри намерения, по-добре ще е да ни оставите сами — заповяда Лезия.
По раздразнението, което бе изписано на лицето й, Парис разбра, че не му остава друг избор, освен да изчезва колкото се може по-бързо. Той погледна за последен път към момичето и напусна павилиона. Нейният образ обаче продължи да го преследва. Той се чудеше коя е тя. Парис се намръщи, спомняйки си думите на старата. Ранено същество? Не и Парис от Стоксброг! Той нямаше никакви рани, които това момиче да може да излекува.
Вечер Джордж от Ентайх обичаше да си почива на терасата, откъдето можеше да наблюдава как светлината се променя над морската повърхност, и корабите, които идваха и напускаха пристанището. Нямаше друго нещо, което да доставя такова голямо удоволствие на Джордж, както гледката на надигащите се вълни и залязващото слънце над тях. Там, на това място, на терасата, която гледаше към морето, Юланда отново видя непознатия.
Тя се бе отпуснала на един стол до този, на който чичо й почиваше, и се шегуваше с него. Заради копнежа си по морето, той бе готов да се откаже от всичко тук на брега и да предприеме някое дълго пътешествие. В този момент тя чу стъпки.
— А, ето ги и нашите гости. — Джордж стана и ги поздрави. Той бе висок, силен мъж, със снежнобели брада и коса. Левантински грък по произход, той се бе бил за мюсюлманите в Тунис, а после се бе обрекъл във вярност към крал Роджър. Джордж бе известен като отличен морски навигатор. Той бе доста висок и Юланда не можеше да види новодошлите. Тогава тя пристъпи към тях.
Той бе толкова слаб. Тя отново видя издайническите знаци, които бе видяла и преди, и знаеше, че неговата изтощеност се дължи на дългото пътуване. Беше срещнала много пътници, дошли тук, в Сицилия, които след дълги пътувания по вода изглеждаха точно така. Кратка почивка и здравословна храна щяха бързо да помогнат за възстановяването му, а щяха да се отразят добре и на приятелите му. Ще са им необходими и нови дрехи. Виждаше се, че са току-що избръснати и измити, но дрехите им бяха овехтели и се нуждаеха от поправка или просто трябваше да бъдат заменени с нови.
— Моята племенница, лейди Юланда — представи я Джордж.
Всеки един от тях бе представен на Юланда и за това кратко време тя успя да забележи всеки един детайл от външния им вид. Свещеникът бе около десет години по-възрастен от чичо й с кафява коса и мило лице. Той изглеждаше така, сякаш никой никога не ще може да предизвика гняв у него. Алейн бе висок и красив, но като че ли бе обхванат от някаква тъга, която го караше да се отдалечава от света и да се вглъбява в себе си. Инстинктивно тя разбра, че Алейн не би се заглеждал по всяка красива дама в Палермо.
— Ето, че разбрах коя сте били, лейди. Как се чувства птичката, която спасихме? — Сър Парис от Стоксброут пое ръката на Юланда и се засмя, когато тя не можа да изговори името му правилно.
— Птичката е учудващо добре, сър. Вярвам, че вие също се чувствате добре. — Тя също се засмя, радвайки се на красотата му. Очите му бяха кафяви, погледът — неумолимо търсещ. Имаше черна права коса, в която Юланда би искала да зарови пръсти. А устните му бяха толкова чувствено оформени… тя не бе способна да възпре себе си, би желала да го прегърне, но трябваше да запази благоприличие пред чичо си.
В обществото на нормандска Сицилия, силно повлияно от мюсюлманската религия, бе рядкост жената да има такава голяма свобода, каквато бе дадена на Юланда. Тя бе прекарала последните десет години под опеката на Джордж. Всъщност не му бе истинска племенница, но това обяснение толкова точно изразяваше взаимоотношенията им, че с течение на времето и двамата бяха повярвали в него. В къщата на Джордж имаше много слуги, които изпълняваха всички заповеди на стопанина, а също и тези на Юланда. Имаше една домакиня, която се грижеше за всичко, но откакто Юланда навърши седемнайсет, тя пое ролята на домакиня на големия дом. И тази нощ, както друг път, когато пристигаха непознати, тя искаше да се представи като изискана дама и затова остана на масата при гостите през цялото време. Беше й интересно да слуша разговорите за далечни страни.