— Ако е така — попита Парис, — ще ни помогнете ли?
За миг Ройз запази мълчание. Тя продължи да държи лампата така, че да осветява не само неговото лице, но и нейното. Парис разбираше, че тя се бори със себе си, че решението, което ще вземе, изисква смелост. Тя преглътна бавно, стисна устните си и кимна.
— Имаше период, в който бях изцяло вярна на Рудолф — започна тя. — Исках да бъда честна към мъжа, който бе избран за мой съпруг, и вярвах, че ако се превърна в съпругата, която иска, той ще се научи да ме обича. Мислех, че ако го даря със син, ще се отнася към мен по-нежно и ще проявява загриженост. Затова понасях униженията му ежедневно. Няма да ви говоря подробно за тях, но сега зная, че Рудолф никога няма да ме обикне. Дори и да му родя десет синове. Рудолф не знае как да обича.
— Съжалявам за вашето нещастие.
Съвестта на Парис го накара да се почувства виновен заради начина, по който използваше Ройз. Той изискваше от нея информацията, която му бе нужна, и я подтикваше да мами съпруга си. Ако Рудолф разбереше какво прави Ройз, тя би била в сериозна опасност.
— Мъжете обикновено се отнасят грубо към съпругите си — продължи Ройз. — Няма нищо необичайно в това. Но дори и най-грубите съпрузи са грижовни бащи и обичат децата си. Рудолф бе груб и жесток дори към Джоан. Тя не заслужава да бъде заключвана, да пропилее живота си в една стая. Не заради себе си, а заради Джоан ще ви помогна. С какво трябва да започна?
— На първо място не казвайте на Джоан, че ние сме тук. Моля ви, лейди Ройз.
— Да не й казвам? Аз трябва да направя това! Помислете само за надеждата, която ще й вдъхна, когато й кажа, че някой се опитва да я спаси.
— Точно заради това не бива да й казвате. Ако й дадете надежда за свобода, тя ще изглежда по-щастлива, с желание да разговаря. Подобна промяна ще я издаде, а и нас също. С кого се среща тя всеки ден?
— С мен, с Лиз и Бейъд — отговори Ройз. — И с Рудолф, когато е тук. Със сина си, разбира се. При хубаво време й е позволено да излиза за около час, докато се сервира обядът. Въпреки че не разговаря с никого, винаги е придружавана от пазач.
— Тя напуска стаята си все пак? — Парис бе обнадежден от тази информация.
— Докато повечето от хората в замъка са в големия салон. — Ройз продължи, знаейки, че следващите й думи ще отнемат надеждата на Парис. — Тук, в Бенингфорд, рядко имаме посетители, но когато това се случва, Джоан никога не напуска стаята си. Нито пък мисля, че Бейъд ще позволи тя да излезе на разходка, докато вие сте тук.
— Тогава трябва да намерим друг начин, по който Алейн да достигне до нея.
— Не и по стълбите — предупреди Ройз.
— Знам. Видях пазача пред вратата й. Той лесно може да бъде победен, но вероятно ще вдигне тревога и тогава целият замък ще се изправи срещу нас. Не, по този начин не можем да помогнем на Джоан.
— Вратата й се заключва два пъти и има дървено резе, което е много тежко. Ако сър Алейн бе птица, той можеше да кацне на прозореца на своята любима. Достатъчно широк е, за да може един мъж да премине през него. Сър Парис, сега ще трябва да ви оставя. Твърде дълго отсъствах и ако Лиз стане подозрителна, ще каже на Бейъд. Мога да се справя с въпросите, които ще ми задава Лиз, но се страхувам от Бейъд.
Парис помисли, че Ройз се нуждае от спасение точно толкова, колкото и Джоан, но не каза нищо. Вместо това направи нещо, с което да я подтикне да продължи да помага на него и на Алейн. Той взе лицето й между ръцете си и я целуна отново — бавно и продължително.
— Върви сега — прошепна той. — Не искам да се излагаш на опасност заради мен, Ройз. Ще говорим отново.
— Ще ви помогна с всичко, което мога.
Ройз изчезна във ветровитата вечер, а Парис остана загледан във фигурата й.
— Вината е твоя, Юланда. Ти бе тази, която ме научи да отговарям на нежни и любящи сърца. Но някак си усещам, че не ме обвиняваш за това, че я целунах. Първия път го направих, за да я спася от скандал, а втория… втория просто защото исках да почувствам устните й върху моите отново.
След като приключи с банята и се облече за вечеря, Самира изпрати прислужничката си Нена в кухнята. Там тя трябваше да разбере каквото може.
След като Нена замина, Самира повика Алейн в стаята си и му заяви:
— Аз доста размишлявах…
— Забелязах, че размишленията ти продължиха дълго време — пошегува се Алейн. — Ти си точно като баща си. Какво има този път, дете?