— За какво говорите? — запита Самира.
— За катерене по външната стена на замъка — каза Алейн, продължавайки да се смее.
— Катерене? — повтори Самира. — Тео Алейн, за да извършиш подобно нещо, ще трябва да излезеш от замъка, да го заобиколиш, за да можеш да достигнеш западната кула, и да преплуваш рова между пътя и сградата. Не можеш да мислиш за подобно нещо. Ще замръзнеш от студената вода или от вятъра, след като излезеш на сухо. А и как ще се покатериш по стената без помощ отвътре? В най-добрия случай, дори да успееш да се справиш с всичко останало, наблюдателите от кулата ще те видят.
— Може би няма да успеят, ако се катеря през мъглива нощ. А що се отнася до помощта отвътре, ти, баща ти и Ройз ще ми я осигурите.
— Ще бъдеш убит — Самира все още не бе съгласна.
— Същото може да ни се случи и на нас — каза Парис. — По тази причина не исках да идваш с нас. Колкото по-бързо свършим това, за което сме дошли, и напуснем Бенингфорд, толкова по-малка ще е вероятността да бъдем убити. Сега, ако Ройз е права и Джоан знае кой е убил Крайспън, един от нас ще трябва да говори с нея. Най-добре ще е, ако тази работа свърши Алейн.
— Ще трябва да излезеш от замъка, без да те забележат — каза Самира на Алейн.
— Ще е достатъчно лесно, ако го направя през задния вход — реши Алейн.
— Започвам да разбирам. — Самира кимна с глава одобрително. — Това е ключът, който ще искаш от Ройз, нали, тате? Но дали той е у Ройз? Може би Бейъд е отговорен за задния вход. Какво ще правим тогава?
— Когато замъкът е атакуван, задължение на старшия от охраната е да контролира положението във външния двор. Така той се отделя от вътрешния. Може да се предполага, че Ройз пази ключовете от задния вход, за да могат членовете на семейството бързо да избягат, в случай че противниците пробият външната стена.
— Рудолф би ли доверил тези ключове на Ройз? — попита Самира. — От това, което чух досега, съдя, че той е много подозрителен. Дали се доверява на съпругата си?
— Това е въпрос. Парис, най-добре ще е, ако намериш отговора му още тази вечер. Нуждаем се от този ключ. Без него ще се наложи да напусна замъка през главния вход, както каза Самира. Дори и да не ме забележат, докато се измъквам, скоро ще забележат отсъствието ми и ще започнат да ви задават въпроси. Предполагам — болезнени въпроси, ако ме разбирате.
— Чудесно разбирам! — Парис погледна красивата си дъщеря и си представи как Бейъд я разпитва. — Ще взема ключа от Ройз още тази вечер.
Глава 17
Освен двете свещи, които Ройз бе запалила в сребърния свещник, големият салон не бе осветен от нищо друго. Той бе мрачен и неприветлив както винаги. В това еднообразие се открояваха само няколко цвята: синята рокля на Самира, която й придаваше финес, и копринената рокля с цвят на вино, която бе облякла Ройз. Младият Уилям Крайспън бе облечен в зелена туника. Те тримата бяха единствените светли фигури на масата.
Алейн и Парис носеха най-обикновени тъмни туники, които да подхождат на положението им на служители на Самира, а Бейъд не се бе погрижил за смяна на дрехите и бе дошъл със старото си кожено облекло. Прислужниците и оръженосците също носеха всекидневните си дрехи.
Алейн бе живял толкова много години в топлите и слънчеви земи на Средиземно море и бе привикнал с огромни и просторни жилища, в които винаги бе много светло. Мрачната обстановка в този английски замък бе различна и му действаше потискащо. За това допринасяше не само студенината и тъмнината, но и болезнените спомени. Той огледа салона и в съзнанието му се пробуди споменът за това място, но каквото го бе видял на последната си вечеря тук. Тогава Джоан принадлежеше на Крайспън и сърцето на Алейн бе разбито на хиляди малки парченца. Все още той не можеше да си спомни ясно всичко през онази страшна нощ. Той много се бе променил оттогава, бе преживял толкова много, но любовта, която бе разцъфтяла в сърцето му, не се бе променила.
— Това не е празник, поръчан от Рудолф. Не виждам никакъв смисъл от всички тези глупости, като този сребърен свещник например или пък това. — Бейъд отблъсна сребърната кана, която му поднасяше един слуга.
— Всичко това е в чест на нашата прекрасна гостенка — обясни му Уилям Крайспън. — Би трябвало да имаме добри маниери, за да покажем уважение към нея. Трябваше да смениш дрехите си, Бейъд.
— Аз не съм благороден лорд — намръщи се Бейъд. — Отговарям за охраната и съм много зает мъж. Лейди Ройз, ще ви бъда благодарен, ако наредите на мързеливите си прислужнички да побързат с храната и да не се мотаят с безсмислена изтънченост. Имам много работа, която трябва да свърша.