— Кажи ми я — подкани я Алейн.
— Първо ще трябва да измоля от теб едно обещание.
— Джоан, ще направя всичко, което поискаш. — Той се приближи до нея, взе ръцете й и ги доближи до гърдите си, близо до сърцето. — Обичам те. Никога не съм обичал друг по този начин.
При това негово признание тя издърпа ръцете си от неговите и ги стисна силно. Алейн реши, че така скрива треперенето им. С кафявата си рокля и прибраната назад коса, тя му приличаше на монахиня — жестока и недостъпна. Изведнъж му стана тежко, сърцето му се сви. Едва сега разбра действителната разлика между момичето, което бе познавал, и жената, която стоеше пред него.
— Искам справедливост — каза тя.
— Ще я имаш.
— Искам и нещо повече от справедливост. Искам отмъщение.
— Джоан…
— Животът на един добър млад мъж бе отнет — продължи тя, сякаш той не бе казал нищо — и синът ми бе оставен сирак още преди да се роди. А аз… аз пропилях осемнайсет години от живота си. Загубих младостта си. Всичко, което можеше да направя или да видя, да преживея, ми бе отнето. Искам да видя виновника наказан.
— Имаш думата ми, че ще бъде сторено.
— Ти не разбираш. Искам да участвам. Аз няма да остана тук и да седя сама, докато някой друг върши онова, което аз трябваше да направя. Ще трябва да ме включите в плановете си. В противен случай няма да ви кажа нищо от това, което знам.
— Ако запазиш мълчание, никога няма да излезеш от тази стая — припомни й той.
— Преди около час си мислих, че само смъртта може да ме изведе от тази стая — отговори тя. — Не направиш ли това, което искам, за мен нещата просто ще си останат същите. Е, милорд, искате ли да ви помогна, или ще напуснете Бенингфорд призори и никога повече няма да се върнете?
— Силата на волята ти и куражът ти ме карат да се срамувам. Няма да станеш по-отстъпчива, нали?
— Не, няма. — В нейния поглед той видя нещо, което познаваше добре от погледите на мъжете, преди да влязат в бой. Алейн не можеше да й откаже това, което бе поискала.
— Добре — каза той и добави. — Но трябва да знаеш, че нямаме много време, Джоан. Трябва да се спусна по въжето и да се прибера обратно в замъка през задния вход преди изгрев слънце.
— Разбирам.
— Би ми се искало да бъдеш малко по-съпричастна.
— Искаш да бъда такава, каквато бях, когато за пръв път влезе в стаята ми? — Тя си позволи да се усмихне съвсем леко. — Може би, след като освободя сърцето и разума си от жестокостта, която се е наслагвала у мен в продължение на години, ще открия място за по-нежни чувства. Но първо — историята такава, каквато аз я знам. Ето какво се случи…
Не й отне много време да му разкаже всичко. Алейн я прекъсна на някои места, зададе й въпроси, накара я да повтори определени моменти.
— Господи — възкликна той, когато тя свърши, — не се и съмнявам, че си права. Сега осъзнавам, че е точно така, но всичко е толкова ужасно, потресаващо.
— Това е резултат от лудост. Радвам се, че дойде, Алейн.
— За съжаление, ще трябва да се връщам. Останах твърде дълго.
— Обеща ми, че ще участвам в плана ви — напомни му тя.
— Така и ще стане. Ако имам възможност, ще се върна утре вечер. Ще бъдеш ли така добра да оставиш капаците на прозорците незалостени?
— Не само това. Ще ти дам чаша вино, вместо да те удрям с кана.
— Един ден, много скоро, се надявам да чуя смеха ти. — Той докосна лицето й. После пристъпи до прозореца. — Ако нещо ме спре и не мога да дойда при теб, ще измислим начин да те измъкнем по стълбите. Щом някой отвори вратата ти и ти каже „Алейн ме изпраща“, не се колебай да тръгнеш с него.
— Пазачът пред вратата ми утре ще бъде Оуайн. Той е човек на Бейъд, но мисля, че ме съжалява. Единственият оръженосец, който се осмелява да нарушава правилата и да говори с мен. Може да ти е полезен за нещо.
— Хубаво е да знаеш, че има някой, който го е грижа какво става с теб — каза Алейн и после добави: — Трябва да тръгвам.
— Не забравяй, Алейн, че трябва да бъда част от твоя план. Дал си ми дума.
— Ти си част от всяко нещо, което правя. — Привличайки я в ръцете си, той целуна устните й. — До утре вечер, любов моя.
Навън все още бе твърде тъмно, за да може Джоан да види нещо през прозореца, но въпреки това тя остана там, заслушана в песента на птиците. Мина доста време, преди да затвори капаците на прозорците и да се върне в леглото си.
Във вътрешния двор Бейъд правеше последната си обиколка, когато чу, че задният вход се отваря. Той се промъкна бавно до мястото, придържайки се плътно към стените на замъка. Така можеше да остане незабелязан, тъй като наметалото му бе сиво като камъните. Тъкмо бе обиколил кулите, за да се увери, че никаква опасност не грози Бенингфорд. Предполагайки, че ще залови някой оръженосец да се забавлява с кухненска прислужница, той се доближи до мястото, където падаше лека светлина.