— Да, но разговаряш и с Бейъд и Лиз, въпреки че толкова много ги ненавиждаш — обори я Уил. — А жената, която чисти твоята стая? Ето, виждаш ли…
— Нямаш никаква представа, какво искаш от мен.
— Разбирам защо в началото си искала да останеш сама в тази стая.
— Наистина ли? — Гласът на Джоан беше съвсем тих. — Как е възможно да знаеш неща, които съм преживяла месеци преди да се родиш, синко?
— Майко, време е да спреш да скърбиш за баща ми. Изпуснала си толкова много от живота, оставайки тук. Време е да се завърнеш към света. Ти не бива да живееш повече като затворник. Дядо ми каза, че пазачът пред вратата ти стои по твое желание, за да те пази от хората, които не искаш да виждаш.
— Ройз, помогни ми! — Джоан седеше притиснала ръце към гърдите си и сякаш всеки момент от очите й щяха да бликнат сълзи. — Кажи му, че не мога да напусна тази стая.
— Уил, моля те престани да настояваш. — Ройз вдигна ръце, като че ли искаше с този жест да му забрани да говори. — Не увещавай повече майка си! Остави я да направи това, което смята за правилно. Тя не би сторила нещо, което не й е по сърце. Джоан знае най-добре как трябва да постъпи.
— Но тя греши — настояваше Уил. — Не трябва да остава повече в тази отвратителна стая. Аз попитах веднъж дядо за това и той ми отговори, че всичко зависи само от нейното решение, така че тя трябва да излезе. Майко, не е нужно да идваш в салона, щом това те плаши толкова много. Стаята на лейди Самира е съвсем близо. Страхувам се, че тя днес не може да излезе, защото охраната й ми каза, че е болна, но ти можеш да отидеш при нея. Моля те, направи го. Ще останеш доволна.
— Самира е болна? — учуди се Джоан, мислейки какво ли в действителност се случваше в стаята на гостенката. — От какво? Ройз, ти ходи ли да я видиш?
— Леко неразположение, предизвикано от студа. Не е нищо, което да изисква по-сериозно внимание.
Ройз погледна Джоан доста странно.
— Придружителите й са изключително предпазливи и не позволяват на лейди Самира да пътува в лошо време. Мисля, че скоро ще си тръгнат.
— Аз се надявам да ги убедя да останат — съобщи Уилям Крайспън. — Искам Самира да се срещне и с дядо.
— Защо? — попита Джоан, ужасена от идеята.
— Защото възнамерявам да помоля дядо да поиска ръката на лейди Самира. Искам тя да стане моя съпруга.
— О, милостиви небеса! — Тази новина бе истински удар за Джоан. — Дядо ти никога няма да позволи подобно нещо. Откажи се от тази идея.
— Защо? Защото зестрата ще бъде в далечна страна, а не в Англия ли? — Уил се засмя на уплахата на майка си. — Какво значение има това? Много рицари се женят за дами от далечни страни.
— Дядо ти вече има определени планове за теб — предупреди Ройз. — Рудолф не обича, когато решенията му се променят не по негова воля.
— Това не ме интересува. Когато се прибере, ще поговоря с него — каза Уил. — Сигурен съм, че ще го убедя да направи всичко, което искам.
— Той никога няма да промени решението си — напомни Джоан. — Уилям Крайспън, умолявам те, не искай това от него. Няма да го получиш.
— Защо те е страх толкова много? — Уил прегърна майка си. — Мамо, съжалявам, ако съм те разстроил. Може би си права и трябва да останеш тук, където се чувстваш в безопасност. Разбирам, че може би искам твърде много, като настоявах да се върнеш отново в света извън тази стая. Но моля те, опитай поне да приемеш лейди Самира тук, преди тя да напусне замъка Бенингфорд.
— Ще помисля. Обещавам! — Джоан знаеше още сега, че обещава нещо, което няма да изпълни. Въпросът, дали в стаята й да влезе една непозната или не, не подлежеше на обсъждане.
— Когато срещнеш лейди Самира, съм сигурен, че ще разбереш защо искам да бъде моя съпруга. — Уил целуна майка си. — Сега ще те оставя с Ройз. Дойдох само за да кажа добро утро. Ще се видим по-късно, мамо.
— Той вярва, че тук съм в безопасност — каза Джоан, когато синът й излезе от стаята. Тя облегна главата си върху каменната рамка на прозореца. — Вече не съществува безопасно място за мен, както и за него Ройз, имам да ти кажа толкова много неща. Важни неща, Ройз.
— Какво има, Лиз? — Строгият глас на Ройз прекъсна Джоан, когато жената на Бейъд влезе, и я предупреди, че не бива да изрича това, което е намислила.
— Сега, когато господарят си отиде, аз ще изпълня задължението си, така както Бейъд ми е наредил — отговори Лиза. — Ще остана с вас в стаята на лейди Джоан.
— При тези обстоятелства ще говорим по-късно, Джоан. Всичко, което имаме да си кажем около днешното меню, както и за красотата и интелигентността на лейди Самира, може само да отегчи Бейъд, когато му бъде дословно предадено. А не бива да го изтезаваме така, нали? Хайде, Лиз, тръгвай.