„Много си смела“, й каза.
Вече насаме с маркиза, му каза, че момичето знае, че кучето е било бясно. Маркизът не разбра.
„Наговори ви много лъжи“, каза, „но не и това.“
„Не тя, сеньор“, каза лекарят. „Каза ми го сърцето й: пърхаше като птичка в клетка.“
Маркизът се впусна да изброява други поразителни лъжи на дъщеря си, не с недоволство, а с известна бащинска гордост. „Може да стане поет“, каза. Абренунсио не прие, че лъжата може да бъде свойство на изкуствата.
„Колкото по-ясно е написаното, толкова повече се вижда поезията“, каза.
Единственото, което не можа да обясни, беше лучената миризма в потта на момичето. Понеже не знаеше да има връзка между някоя миризма и беса, я отхвърли като симптом за нещо. Каридад дел Кобре разкри по-късно на маркиза, че Сиерва Мария тайно се подложила на магиите на робите, които я карали да дъвче смола от манаху10 и я затваряли гола в избата за лук, за да се обезсили злодеянието на кучето.
Абренунсио не смекчи и най-малката подробност за беса. „Колкото по-дълбоко е ухапването и колкото по-близо е до мозъка, толкова по-тежки и по-бързи са първите пристъпи“, каза. Припомни случая с един свой пациент, който умрял след пет години, но останало съмнението дали не се е заразил по-късно, което е останало незабелязано. Бързото зарастване нищо не означавало: след известен период с непредвидима продължителност раната можела да се подуе, да се отвори отново и да протече. Агонията ставала толкова ужасна, че смъртта била за предпочитане. Единственото редно нещо тогава било човек да се обърне към болницата „Божия любов“, където имало сенегалци, опитни в справянето с еретици и разбеснели се луди. В противен случай маркизът лично трябвало да поеме върху себе си наказанието да държи момичето приковано с вериги към леглото, докато умре.
„Във вече дългата история на човечеството“, заключи, „нито един болен от бяс не е оживял, за да го разкаже.“
Маркизът реши, че няма кръст, колкото и да е тежък, който да не е готов да понесе. Така че момичето щеше да умре в дома си. Лекарят го възнагради с поглед, който приличаше по-скоро на състрадание, отколкото на уважение.
„Не можеше да се очаква по-малко благородство от ваша страна, сеньор“, му каза. „И не се съмнявам, че душата ви ще има силата да го понесе.“
Настоя още веднъж, че прогнозата не е тревожна. Раната беше далече от най-рисковата зона и никой не помнеше да е кървяла. Най-вероятно бе Сиерва Мария да не хване бяс.
„А междувременно?“, попита маркизът.
„Междувременно“, каза Абренунсио, „свирете й музика, напълнете къщата с цветя, накарайте птиците да пеят, водете я да гледа залезите на морето, дайте й всичко, което може да я направи щастлива.“ Сбогува се с жест с широкополата шапка във въздуха и задължителната латинска сентенция. Но този път я преведе в чест на маркиза. „Никое лекарство не може да излекува това, което щастието не лекува.“
Две
Никога не се разбра как стигна маркизът до подобно състояние на немара, нито защо се свърза в толкова неравностоен брак, когато животът му можеше да продължи в спокойно вдовство. Можеше да стане всичко, което пожелае, поради безмерната власт на първия маркиз, баща му, рицар от Ордена на Сантяго, търговец на роби с правото да коли и беси и военачалник без сърце, за когото кралят, неговият господар, не пожали почести и служби, нито пък наказа беззаконията му Игнасио, единственият наследник, не даваше признаци за каквото и да било. Порасна с ясни белези на умствена изостаналост, стоя неграмотен, докато не стана за женене, и не обичаше никого. Първият знак за живот, който у него беше забелязан на двайсетгодишна възраст, се изрази в това, че бе влюбен и готов да се ожени за една от лудите, затворени в „Божията пастирка“, чиито песни и викове изпълниха с нежно гугукане детството му. Казваше се Дулсе Оливия. Беше единствено дете в семейство на дворцови сарачи и бе принудена да усвои изкуството на правенето на седла за яздене, за да не угасне с нея една почти двувековна традиция. На тази несвойствена намеса в мъжки занаят бе приписано, че загуби разсъдъка си, и то по толкова лош начин, че доста усилия им коства да я отучат да яде собствените си изпражнения. Ако не беше това, щеше да е повече от страхотна партия за креолски маркиз с толкова оскъден мозък.
Дулсе Оливия имаше пъргав ум и добър характер и не беше лесно човек да се досети, че е луда. Още първия път, когато я видя, младият Игнасио я открои сред тълпата на терасата и същия този ден се разбраха със знаци. Тя, забележителна майсторка на книжни фигурки, му изпращаше послания с хартиени птичета. Той се научи да чете и пише, за да общува с нея, и това бе началото на истинска голяма любов, която никой не пожела да разбере. Вбесен, първият маркиз принуди сина да направи публично опровержение.