„Половината от това легло е моя“, му каза, „и идвам за нея.“
Той не се поддаде. Сигурна, че ще го убеди, тя продължи да настоява на своето. Животът не им даде време. Един 9 ноември свиреха в дует под портокаловите дръвчета, защото въздухът беше чист, а небето високо и безоблачно, когато светкавица ги ослепи, земетръсен грохот ги зашемети и доня Олаля падна убита от мълнията.
Стъписаният град изтълкува трагедията като изблик на Божия гняв заради някакъв неизразим грях. Маркизът заповяда кралско погребение, на което за пръв път се появи с черните тафтени дрехи и бледия цвят на лицето, които щеше да носи завинаги. Като се прибра от гробището, го изненада сняг от книжни птичета по портокаловите дръвчета на градината. Хвана едно напосоки, разгъна го и прочете: Тази мълния беше моя.
Преди да са минали деветини, направи дарение на църквата от имотите, на които се крепеше потомственото величие: чифлик с добитък в Момпокс и още един в Аяпел, и две хиляди хектара в Маатес, само на две левги оттук, с различни стада товарни и ездитни коне, чифлик със земеделски земи и най-добрата мелница за захарна тръстика на карибския бряг. Легендата за неговото богатство обаче се коренеше в огромно и безполезно имение, чиито въображаеми граници се губеха в паметта отвъд блатата на Ла Гуарипа и низините на Ла Пуреса до тресавищата на Ураба. Единственото, което задържа, беше господарският дом с двора на слугите, сведен до минимум, и мелницата за захарна тръстика в Маатес. На Доминга де Адвиенто възложи управлението на дома. На стария Нептуно запази сана на кочияш, даден му от първия маркиз, и го натовари да се грижи за малкото, което бе останало от домашната конюшня.
За пръв път сам в голямата мрачна къща на предците си, почти не можеше да спи в тъмнината поради вродения страх на креолските благородници, че ще бъдат убити от робите си по време на сън. Будеше се внезапно, без да знае дали трескавите очи, които надничаха през отдушниците, са от този свят или от другия. Отиваше на пръсти до вратата, отваряше я рязко и изненадваше някой негър, който го дебне през ключалката. Усещаше ги да се промъкват с тигрови стъпки по коридорите, голи, намазани с кокосово масло, за да не могат да бъдат хванати. Зашеметен от толкова страхове накуп, заповяда светилниците да стоят запалени до развиделяване, изгони робите, които малко по малко завладяваха празните пространства, и доведе в къщата първите мастифи, обучени в бойните изкуства.
Външната врата бе затворена. Махнаха френските мебели, чието кадифе вонеше от влагата, продадоха гоблените и порцеланите и великолепните часовници, и се задоволиха с въжени хамаци, за да залъгват жегите в занемарените спални. Маркизът не се върна повече към църковна служба, нито към уединение, нито понесе плаща на Пресветия в процесия, нито спази празник, нито зачете пост, макар че продължи да плаща навреме налозите на Църквата. Намери спасение в хамака, понякога в спалнята, поради августовската летаргия, и почти винаги под портокаловите дръвчета в градината за сиестата. Лудите му хвърляха остатъци от храна и му крещяха нежни безсрамия, но когато правителството му предложи благоволението да премести лудницата, той се противопостави от благодарност към тях.
Победена от безразличието на любимия, Дулсе Оливия се утеши с носталгията по това, което не е било. Измъкваше се от „Божията пастирка“ през вратичките на градината всеки път, когато можеше. Опитоми и направи свои ловните мастифи със стръв от истинска любов и посвещаваше времето си за сън на грижи за къщата, която никога не стана нейна, метеше я с метли от босилек, за да й върви, и окачваше плитки чесън в спалните, за да гонят комарите. Доминга де Адвиенто, чиято ръка не оставяше нищо на случайността, умря, без да разбере защо коридорите осъмваха по-чисти, отколкото замръкваха, и нещата, които подреждаше по един начин, осъмваха по друг. Преди да се навърши година от овдовяването му, маркизът изненада за пръв път Дулсе Оливия да премива кухненските съдове, които й изглеждаха зле поддържани от робините.
„Не вярвах да стигнеш дотук“, каза й.
„Защото продължаваш да си все същият беден нещастник“, отговори му тя.
Така се поднови една забранена връзка, която поне веднъж заприлича на любов. Говореха до съмване, без празни надежди и без огорчение, като стара брачна двойка, обречена на навика. Вярваха, че са щастливи, и може би бяха, докато един от двамата кажеше някоя дума повече или направеше някоя стъпка по-малко, и нощта се разпадаше във вандалска свада, която отчайваше мастифите. Тогава всичко се връщаше в началото и Дулсе Оливия изчезваше от къщата задълго.