Бернарда вече бе хванала с твърда ръка властта в дома, докато маркизът вегетираше в градината. Първата й цел бе да възстанови раздаденото от съпруга й богатство, опирайки се на способностите на първия маркиз. Той навремето бе получил разрешително да продаде пет хиляди роби за осем години с уговорката същевременно да внесе по две бъчви брашно за всеки. С умелите си машинации и подкупността на митничарите продал договореното брашно, но освен това продал контрабандно още три хиляди роби, което го превърнало в най-успелия частен търговец на неговия век.
Тъкмо Бернарда се сети, че добрата сделка не са робите, а брашното, макар че голямата сделка всъщност беше нейната невероятна способност да убеждава. С едно-единствено разрешително за внос на хиляда роби за четири години и по три бъчви брашно за всеки, направи удара на живота си: продаде договорените хиляда негри, но вместо три хиляди бъчви брашно внесе дванайсет хиляди. Най-голямата контрабанда на века.
Половината време тогава прекарваше в мелницата за захарна тръстика в Маатес, където установи центъра на делата си заради близостта на голямата река Магдалена за търговия с всичко с вътрешността на вицекралството. До дома на маркиза достигаха отделни новини за нейното преуспяване, за което не даваше сметка на никого. През времето, което прекарваше тук, дори преди кризите, изглеждаше като поредното затворено в клетка куче. Доминга де Адвиенто го каза по-добре: „Задникът й не се побираше в тялото й.“
Сиерва Мария зае за пръв път устойчиво място в дома, когато умря нейната робиня, и приготвиха за нея великолепната спалня, в която живя първата маркиза. Наеха й учител, който й преподаваше уроци по иберийски испански и елементарни знания по аритметика и естествени науки. Опита се да я научи да чете и да пише. Тя се отказа, защото, според думите й, не разбирала буквите. Една светска учителка я въведе в тайните на музиката. Момиченцето показа интерес и добър вкус, но нямаше търпение да усвои никакъв инструмент. Учителката напусна уплашена и на сбогуване каза на маркиза:
„Не че момичето е негодно за нищо, просто не е от този свят.“
Бернарда се бе опитала да укроти собствената си омраза, но много скоро стана очевидно, че вината не е нито в едната, нито в другата, а в природата на двете. Живееше в постоянен страх, откакто й се стори, че е открила у дъщерята определено призрачно състояние. Разтреперваше се само при мисълта за мига, в който поглеждаше назад и срещаше непроницаемите очи на слабото същество с въздушни тюлени дрехи и дива коса, която вече му стигаше до сгъвките на колената. „Момиче!“, крещеше й, „забранявам ти да ме гледаш така!“ Когато беше най-погълната от делата си, усещаше в тила си съскащия дъх на дебнеща змия и подскачаше от страх.
„Момиче!“, крещеше й. „Издавай някакъв звук, преди да влезеш!“
Тя увеличаваше страха й с поредица от думи на йорубски. Нощем ставаше по-лошо, защото Бернарда се събуждаше рязко с усещането, че някой я е докоснал, а всъщност детето стоеше на края на леглото и я гледаше как спи. Опитът със звънчето на китката се оказа безполезен, защото потайността на Сиерва Мария не му позволяваше да звъни. „Единственото, което това същество има от белите, е цветът“, казваше майката. Това бе толкова вярно, че детето редуваше името си с друго африканско име, което си бе измислило: Мария Мандинга13.
Връзката им изпадна в криза една сутрин на зазоряване, когато Бернарда се събуди, умряла от жажда поради злоупотребата с шоколада, и откри една кукла на Сиерва Мария да плава на дъното на делвата. Не й се стори обикновена кукла, плаваща във водата, а нещо ужасно: мъртва кукла.
Убедена, че това е някаква африканска магия на Сиерва Мария, реши, че няма място за двете в къщата. Маркизът опита плахо посредничество и тя го сряза: „Или тя, или аз.“ Така Сиерва Мария се върна в бараката на робините, дори когато майка й пребиваваше в мелницата. Продължи да бъде все така затворена, както при раждането си, и напълно неграмотна.
Но Бернарда не бе по-добре. Беше се опитала да задържи Худас Искариоте, приравнявайки се към него, и за по-малко от две години загуби посоката на делата си и тази на самия си живот. Маскираше го като нубийски пират, като асо купа, като цар Мелхиор, и го водеше из покрайнините, най-вече когато галеоните пускаха котва и градът биваше обхванат от гуляй за половин година. Правеха се временни кръчми и бардаци извън крепостните стени за търговците, които идваха от Лима, от Портобело, от Хавана, от Веракрус да се докопат до стоки и предмети от целия известен свят. Една вечер, мъртвопиян в столова за каторжници гребци, Худас се приближи към Бернарда с голяма тайнственост.