„Кукумявката ти кука, дъще“, каза й.
Обясни й, че още има време да я спаси, стига да се подложи на спешно лечение за пречистване на кръвта. Бернарда го позна, понадигна се колкото можа и започна да сипе ругатни. Абренунсио ги изслуша с безразличие, докато отново затваряше прозореца. Вече на излизане се спря до хамака на маркиза и уточни прогнозата си:
„Госпожа маркизата ще умре най-късно на 15 септември, ако преди това не се обеси на някоя греда.“
Маркизът, невъзмутим, каза: „Единственото лошо е, че 15 септември е много далече.“
Продължаваше с лечението чрез щастие за Сиерва Мария. От хълма Сан Ласаро виждаха на изток неизбежните тресавища, а на запад огромното червено слънце, което потъваше в океана в пламъци. Тя го попита какво има от другата страна на морето и той й отговори: „Светът.“ За всеки свой жест откри у момичето неочакван отзвук. Един следобед видяха да се появява на хоризонта Флотата на галеоните с издути до скъсване платна.
Градът се преобрази. Баща и дъщеря намериха развлечение в марионетките, гълтачите на огън, неизброимите панаирджийски новости, които дойдоха в пристанището през този април на хубави предзнаменования. За два месеца Сиерва Мария научи повече неща за бели, отколкото някога преди. Опитвайки се да я направи друга, маркизът също стана различен, и то така коренно, че не изглеждаше като промяна на характера, а като смяна на природата.
Къщата се изпълни с всички балерини на пружина, музикални кутии и механични часовници, които са се виждали по панаирите в Европа. Маркизът изчисти праха от италианската теорба. Сложи й струни, настрои я с такава упоритост, че можеше само да се дължи на любов, и отново започна да си акомпанира на някогашните песни, пети с хубавия глас и лошия слух, които нито годините, нито размътените спомени бяха променили. Тя го попита през онези дни вярно ли е, както казват песните, че любовта може всичко.
„Вярно е“, й отговори той, „но ще направиш добре да не го вярваш.“
Щастлив от хубавите новости, маркизът започна да мисли за пътуване до Севиля, за да се възстанови Сиерва Мария от премълчаните си мъки и да завърши обучението си за света. Датите и посоката вече бяха уговорени, когато Каридад дел Кобре го събуди от сиестата с жестоката новина:
„Горкото ми момиче, сеньор, вече се превръща в куче.“
Извикан по спешност, Абренунсио опроверга народното суеверие, че побеснелите накрая се превръщат в животното, което ги е ухапало. Установи, че момичето има лека треска, и макар че тя се смяташе за болест сама по себе си, а не за симптом на други болести, не я подмина. Предупреди натъжения сеньор, че детето не е застраховано от никакво заболяване, тъй като едно ухапване от куче, било то бясно или не, не предпазва от нищо. Както винаги, единственият начин бе да се чака. Маркизът го попита:
„Това ли е последното, което можете да ми кажете?“
„Науката не ми е дала средства да ви кажа нищо повече“, отвърна му лекарят със същата горчивина. „Но ако не се доверявате на мен, остава ви още една възможност: доверете се на Бог.“
Маркизът не разбра.
„Щях да се закълна, че сте неверник“, каза.
Лекарят дори не се обърна да го погледне:
„Какво повече бих могъл да искам, сеньор.“
Маркизът не се довери на Бог, а на всеки, който му даваше някаква надежда. В града имаше още трима дипломирани лекари, шестима аптекари, единайсет бръснари, които пускаха кръв, и неизброимо количество знахари и самозванци в изкуството на магията, въпреки че Инквизицията беше осъдила хиляда и триста на различни наказания в последните петдесет години и бе екзекутирала седем на кладата. Един млад лекар от Саламанка отвори затворената рана на Сиерва Мария и й сложи някакви разяждащи лапи, за да изтегли застоялите течности. Друг опита същото с пиявици на гърба. Един бръснар й проми раната със собствената й урина, а друг я накара да си я изпие. За две седмици беше изтърпяла по две бани с билки и две успокояващи клизми на ден и я бяха довели до ръба на агонията с отвари от естествен антимон и други смъртоносни запарки.
Треската отстъпи, но никой не се осмели да обяви, че бесът е предотвратен. Сиерва Мария чувстваше, че умира. В началото бе устояла с непокътната гордост, но след две седмици без никакъв резултат имаше огнена язва на глезена, кожа на мехури от синапени лапи и изгарящи церове и стомах като жива рана. Бе минала през всичко: световъртежи, конвулсии, спазми, бълнувания, изпускане на червата и на пикочния мехур, и се търкаляше по земята, виейки от болка и ярост. Дори най-смелите знахари я изоставиха на съдбата й, убедени, че е луда или обсебена от демоните. Маркизът беше загубил всякаква надежда, когато се появи Сагунта с ключовете на свети Хуберт.